— Някой със сигурност вече ви е споменал, че с Максимус се разделихме не особено дружелюбно. Срещнахме се да приключим една сделка за артикул от галерията и като свършихме, той реши, че му се полага… малко време насаме с мен.
Хънт я разбираше напълно. Тази информация се припокриваше с всичко чуто за Терциан и баща му. Но предлагаше и логичен мотив.
Брайс продължи:
— Нямам представа накъде е тръгнал след „Гарвана“. Щом е бил убит в покрайнините на Месарския пазар, вероятно е отивал да си купи онова, което се опита да си осигури от мен.
Студени, остри думи.
Изражението на Исая се вкамени.
— Различаваше ли се поведението му миналата вечер от това при предишните ви срещи?
— Общувахме само с имейли и по телефона, но не бих казала. Снощи за пръв път се срещнахме лице в лице и той се държа точно както очаквах.
— Защо не се срещнахте тук? — попита Хънт. — Защо в „Гарвана"?
— Харесваше му да се държи, сякаш сделката ни е тайна. Бил сигурен, че шефката ми имала камери за наблюдение в галерията. Само че просто искаше хората да го забележат, да видят, че прави сделки. Поиска да му донеса документите в папка, а той ми плъзна чека в друга папка. Сещате се. — Тя погледна Хънт в очите. — Как е умрял?
Безцеремонен въпрос. Нито се усмихна, нито мигна. Момиче, свикнало да му се отговаря, да му се подчиняват, да му се обръща внимание. Родителите на Брайс не бяха богати — поне така пишеше в досието й, — но апартаментът й на петнайсет пресечки оттук говореше за фрапираща заможност. Тоест беше забогатяла или от тази работа, или от нещо нелегално, изплъзнало се дори от бдителния поглед на легиона.
Исая въздъхна.
— Това е поверителна информация.
Тя поклати глава.
— Не мога да ви помогна. С Терциан приключихме сделката, той започна да изнаглява и накрая си тръгна.
Записът на камерите и докладите на свидетели от „Гарвана“ потвърждаваха разказа й. Но те не идваха заради това. Друга мисия имаха.
Исая попита:
— И кога точно се появи принц Рун Данаан?
— Щом знаете всичко, защо изобщо ме разпитвате? — Без да изчака отговора им, добави: — Всъщност така и не се легитимирахте.
Хънт не успяваше да разтълкува изражението й, спокойния език на тялото й. Не се бяха срещали от онази нощ в стаята за разпити на легиона — а тогава не се запознаха. Дали изобщо беше успяла да запомни лицата им в нетрезвото си състояние?
Исая размърда чистите си бели криле.
— Аз съм Исая Тибериан, командир на 33-ти имперски легион. Това е Хънт Аталар, моят…
Исая се запъна, вероятно защото от дълго време не бяха се представяли с военните си звания. Затова Хънт реши да му направи услуга и довърши:
— Негов Втори.
Дори Исая да се изненада, че го чува, спокойното му, момчешки красиво лице не издаде нищо. Реално Исая му беше началник в триариите и в 33-ти, въпреки че Хънт отговаряше директно пред губернатора, изпълнявайки гнусните му мисии.
Но Исая никога не изтъкваше факта, че го превъзхожда по ранг. Сигурно защото си спомняше дните преди Разгрома й кой бе командвал тогава.
Все едно имаше някакво шибано значение.
Не, важно беше само, че Исая бе убил поне трийсетина имперски легионери в онзи ден на връх Хермон. Но Хънт беше натоварен с бремето да се издължи за всеки от погубените животи пред Републиката. Да изпълни своята част от уговорката с Мика.
Брайс стрелна очи към челата им — към татуировките там. Хънт се приготви за подигравка, за някой от обичайните коментари, които хората още обичаха да правят относно Разгромения легион и проваления им бунт. Тя обаче каза само:
— И какво, двамата разследвате престъпления в свободното си време? Мислех, че това е работа на Помощната гвардия. Нямате ли си други ангажименти в 33-ти, ами сте решили да си играете на ченгета?
Исая, видимо подразнен, че един човек в целия град не му целува краката, отвърна леко сковано:
— Има ли кой да потвърди местонахождението ви, след като сте напуснали „Белият гарван“?
Брайс задържа погледа му. После стрелна очи към Хънт, който не успя да разгадае отегчената маска по лицето й дори когато тя се отблъсна от бюрото, направи няколко решителни крачки към тях и скръсти ръце.
— Само портиерът на сградата ми… и Рун Данаан, но това вече го знаете.
Хънт не можеше да си обясни как е възможно да се върви на толкова високи токчета. Да се диша в толкова тясна рокля. Долният й ръб покриваше частта от бедрото й, където трябваше да е белегът от онази нощ преди две години — ако не беше платила на някой медвещер да го заличи. А тъй като очевидно полагаше сериозни грижи за външния си вид, почти със сигурност го беше премахнала.