Механичният модел на седемте им планети, луните и слънцето в дъното на помещението привлече окото му. Беше изработен от масивно злато. Рун обожаваше да го разглежда като дете, във времената, когато още беше достатъчно наивен да вярва, че баща му го е грижа за него, и прекарваше в кабинета му часове, гледайки как вписва разни наблюдения и изчисления в тефтерите си с черни кожени подвързии. Един-единствен път го попита какво търси.
Систематичност, беше лаконичният отговор.
Есенния крал седеше пред една от четирите масивни работни маси, всичките отрупани с книги и какви ли не стъклени и метални устройства. Пособия за експериментите, които баща му провеждаше с прословутата си „систематичност". Рун подмина едната маса, където седефена течност бълбукаше в обла стъкленица, поставена върху лампа — чийто открит пламък навярно беше дело на баща му. От стъкленицата се издигаха облачета виолетов дим.
— Трябваше ли да облека защитен костюм? — попита Рун, вървейки към работната маса, където баща му се взираше в призма, дълга поне трийсетина сантиметра и обгърната в някакво фино сребърно съоръжение.
— Каква е причината за посещението ти, принце? — попита стегнато баща му, долепил едното си кехлибарено око до микроскопа над призмата.
Рун се въздържа да коментира как биха реагирали данъкоплатците, ако научеха как прекарва дните си един от седемте им градоуправници. Шестимата по-нисшестоящи биваха назначавани от Мика, а не избирани демократично. Обособени бяха съвети в съветите, които даваха на народа илюзията за контрол, но същинският ред беше елементарен: губернаторът управляваше еднолично, а всеки от градоуправниците отговаряше за своя район под неговата власт. 33-ти легион служеше пряко на Мика, а Помощната гвардия се подчиняваше на градоуправниците, разделена на отряди по район и раса. Оттам нататък строят се размиваше. Вълците твърдяха, че метаморфските глутници са командири на гвардията, но елфите настояваха, че този пост се полага на тях. А това усложняваше разпределението на позициите — и дори водеше до борба за надмощие.
Рун вече петнайсет години оглавяваше елфическата дивизия на Помощната гвардия. Есенния крал му беше заповядал и той се беше подчинил. Нямаше друг избор. Добре че цял живот се беше обучавал да бъде свиреп, прецизен убиец.
Не че му доставяше особено удоволствие.
— Мъти се нещо голямо — каза Рун, спирайки от другата страна на масата. — Току-що ме посети Исая Тибериан. Снощи са убили Максимус Терциан. По абсолютно същия начин като Даника и глутницата й.
Баща му завъртя едно копче на устройството пред себе си.
— Получих доклад по-рано сутринта. Оказва се, че не Филип Бригс е бил убиецът.
Рун се скова.
— И кога възнамеряваше да ми кажеш?
Баща му вдигна поглед от призмата.
— Длъжен ли съм да ти се отчитам, принце?
Не, не беше, дори да оставеха титлата му настрана. Колкото и да се доближаваха силите им по дълбочина, Рун винаги щеше да е едно стъпало под баща си, въпреки че го наричаха Избраника и носеше Звездния меч. Така и не беше решил, дори след като претърпя Изпитанието и Скока преди петдесет години, дали е облекчение, или проклятие, че силата му се оказваше по-малка от тази на краля. От една страна, ако беше надминал баща си, играта щеше да тръгне в негова полза. От друга обаче, щеше твърдо да се установи като негов съперник.
А тъй като беше виждал какво прави баща му със съперниците си, предпочиташе да не влиза в този списък.
— Тази информация е изключително важна. Вече се обадих на Флин и Деклан да подсилят патрулите в Пет рози. Всяка улица ще е под наблюдение.
— Тоест не е имало нужда да ти казвам, нали така?
Баща му наближаваше петстотингодишнината си, бе носил златната корона на Есенния крал през по-голямата част от живота си и се беше държал като задник през целия. А още не показваше белези на стареене — не и като елфите, които постепенно вехнеха, наближавайки смъртта си, като риза, прана твърде много пъти.
Значи поне още няколко века Рун трябваше да играе ролята на принц. Да чука на вратата му и да чака позволение да влезе. Да коленичи пред него и да му се подчинява.