— Това момиче притежава невероятен талант да се появява точно където не трябва.
Рун овладя гнева, който запулсира в тялото му, магическите си сенки, готови да го обгърнат, да го защитят от света. Поредната причина баща му да го мрази: освен дарбите, наследени от Звезделф, беше наследил и магията на майчиния си род — елфите, владеещи Авален, обвития в мъгли северен остров. Свещеното сърце на елфическата раса. Баща му би го превърнал в пепелище, ако можеше. Това, че Рун не владееше огнената магия на баща си, на повечето валбарски елфи, а аваленската (и то повече, отколкото разкриваше) — способността да призовава сенки и да върви през тях, беше непростима обида в очите на Есенния крал.
Тишината се разливаше на вълни между двама им, прекъсвана единствено от металическото скърцане на планетарния модел в другия край на стаята, чиито планети се въртяха бавно в орбитите си.
Баща му вдигна призмата към блещукащите първосвети в един от трите кристални полилея.
Рун процеди:
— Тибериан каза, че губернаторът държал да не се разчува за новото убийство, но искам разрешението ти да предупредя майка ми.
Всяка дума стържеше в гърлото му. Искам разрешението ти.
Баща му махна небрежно.
— Разрешавам. Тя ще се съобрази с предупреждението ти.
Както цял живот се бе подчинявала на всяка заповед.
Щеше да го послуша, да се покрие и с радост да приеме допълнителната охрана във вилата си на няколко сгради от неговата, докато цялата тази врява не отшуми. Дори му хрумна да остане при нея тази нощ.
Майка му не беше кралица — не беше дори консорт, нито официална партньорка на краля. Не, милата му добродушна майка беше избрана за една-единствена цел: да износи детето му. След няколковековно управление Есенния крал бе решил, че иска наследник. Като дъщеря на изтъкнат аристократски род, отцепил се от кралския двор на Авален, тя на драго сърце изпълнила дълга си, благодарна за вечната чест. През всичките си седемдесет и пет години Рун не я бе чул да казва лоша дума за баща му. За живота, който я бе задължил да води.
Дори когато баща му бе започнал тайната си злополучна връзка с Ембър, майка му не ревнуваше. Толкова много жени бе имало преди и след нея. Но никоя от тях не беше избрана официално като нея да продължи кралския род. А когато Брайс се появи, майка му се държа мило с нея при няколкото им срещи. Майчински дори.
Рун не можеше да прецени дали й се възхищава, задето никога не се бунтува срещу златната клетка, в която живее.
Дали той самият не е повреден, като презира толкова своята.
Но макар и да знаеше, че може никога да не разбере майка си, изпитваше пламенна гордост, че е наследил рода й, че способността му да върви през сенките го отличава от гадняра пред него и му напомня постоянно, че не е длъжен да се превърне в тиранично копеле като него. Въпреки че повечето от роднините на майка му в Авален също не бяха цвете за мирисане. Особено братовчедите му.
— А защо не й се обадиш ти? — предложи Рун. — За да я предупредиш лично. Тя ще оцени загрижеността ти.
— Имам други ангажименти — отвърна невъзмутимо баща му. Рун открай време се изумяваше как бе възможно да е толкова студен, когато във вените му горяха пламъци. — Уведоми я ти. И се въздържай да ми даваш съвети относно връзката ми с майка ти.
— Нямате връзка. Ти просто си я оплодил като кобила и си я изпратил да пасе.
В стаята изпращяха искри.
— И ти си извлякъл добра полза от това оплождане, Избранико.
Рун не дръзна да изрече думите, които напъваха да изскочат от устата му. Въпреки че глупавата ми титла ти донесе още влияние в империята и сред другите крале, пак те гложди, нали? Ядосваш се, че не ти, а синът ти взе Звездния меч от Пещерата на принцовете в тъмното сърце на Авален. Че не ти, а синът ти застана сред отдавна мъртвите принцове на Звезделф, спящи в саркофазите си, и те го намериха за достоен да извади меча от ножницата му. Ти колко пъти си опитвал като млад? Колко книги си изчел и колко опита си направил в този кабинет, търсейки начини да притежаваш Звездния меч, без да си избран за негов носител?
Баща му сви показалец да го привика към себе си.
— Нужна ми е дарбата ти.
— Защо?
Способностите му, наследени от Звезделф, бяха просто искрица звездна светлина в дланта му. Сенките бяха по-интересната дарба. Дори температурните сензори във високотехнологичните камери из града не го засичаха, когато вървеше през сенките.
Баща му пак вдигна призмата.
— Насочи лъч от звездната си светлина към това.
Без да изчака отговора му, кралят прилепи око към металното устройство за наблюдение върху призмата.