Връзката прекъсна.
Брайс стана от бюрото, където работеше цяла сутрин. Дъбовата ламперия на библиотеката под галерията изглеждаше стара, но под панелите й се криеха най-скъпите заклинания и технологии — сред които убийствена музикална уредба, която Брайс усилваше до дупка, когато Джесиба беше отвъд Халдренско море.
Не че танцуваше тук — вече не. Напоследък музиката й служеше просто да заглушава влудяващото жужене на първосветите. И безкрайните монолози на Лехаба.
Библиотеки обгръщаха всички стени, прекъснати единствено от десетина малки аквариума и терариума с всевъзможни обикновени животинки: гущери, змии, костенурки и различни гризачи. Брайс често се питаше дали това не са хора, ядосали Джесиба. Никоя от дребните твари не показваше белези на осъзнатост, което правеше идеята още по-ужасяваща. Не просто щяха да са превърнати в животни, но и щяха да са забравили, че някога са били друго.
Естествено, Лехаба беше дала имена на всичките, едно от друго по-нелепи. Геконите в най-близкия аквариум бяха Орехче и Джинджифил. Според нея били сестри. Черно-бялата змия на мецанина се казваше Госпожица Попи.
Феята не кръщаваше само обитателите на най-големия аквариум. Той заемаше цяла стена и зад масивното му стъкло се виждаше само воден мрак. За щастие, в момента беше празен.
Минала година Брайс лобира от името на Лехаба за няколко дъгови змиорки, които да поозарят мътните води с пъстроцветната си светлина. Джесиба отказа и вместо тях купи келпи, което реши, че трябва да се съвкупява със стъклото и го правеше с финеса на пиян колежанин.
Брайс много бързо подари гаднярчето на един клиент.
А сега трябваше да се приготви за работа. Не за документите, нито за срещата — а за онова, което щеше да направи довечера. Боговете да й бяха на помощ, ако Аталар научеше преди това.
Но само мисълта за физиономията му, когато разбереше плановете й, беше достатъчен стимул.
Оставаше й единствено да оцелее.
16
Лудокоренът, който Рун беше изпушил преди десетина минути с Флин, май беше по-силен, отколкото приятелят му твърдеше.
Проснат в леглото си, със специално оформени за заострените му уши слушалки, Рун затвори очи и се остави на мощния бас и живия, динамичен синтезатор на музиката.
Единият му ботуш потупваше в такт с равномерния ритъм, а пръстите му барабаняха преплетени върху корема му, следвайки все по-извисяващите се акорди. С всеки дъх се отдалечаваше все повече от собственото си съзнание, сякаш нещо дърпаше ума му от обичайния му капитански пост пред щурвала.
Тялото му се отпускаше толкова дълбоко, че се разтопяваше; костите и кръвта му се превръщаха в течно злато, което се разливаше във вените му с всяка нота. Цялото му напрежение, всички гневни думи и чувства се изтичаха от него и изпълзяваха от леглото му като змия.
Той им показа среден пръст. Съзнаваше, че лудокоренът му действа така заради дългите часове на размишления върху глупавите заповеди на баща му.
Да върви по дяволите!
Лудокоренът прегърна нежно съзнанието му и го потопи в блещукащите си дълбини.
Рун потъна безропотно в тях и позволи на музиката да го облее. Тялото му пропадаше бавно в матрака, през сенки и звездна светлина. Златистите нишки на песента се рееха над него, проблясващи от всеки звук. Дали движеше тялото си? Клепачите му натежаваха твърде много, за да погледне.
Аромат на люляк и мускатово орехче изпълни стаята. Женствен, елфически…
Ако някоя от елфките, купонясващи на долния етаж, се беше качила в стаята му с надеждата за малко потна забава с принца на елфите, щеше да остане жестоко разочарована. Точно сега изобщо не беше в състояние за секс. Не и качествен.
Клепачите му тежаха като олово. Трябваше да ги отвори. Къде беше контролният пулт на тялото му, по дяволите? Дори сенките му се бяха понесли нанякъде, твърде надалеч, за да ги призове.
Ароматът се усилваше. Познат му беше. Познат като.
Рун се надигна като ужилен и отвори рязко очи. Сестра му стоеше до долния край на леглото му.
Устата й се движеше, очите й с цвят на уиски излъчваха суха насмешка, но Рун не чуваше какво говори, нито дума.
А. Да. Слушалките. Бумтящата музика.
Рун примига бързо и стисна зъби от напън да устои на наркотика, който се мъчеше пак да го завлече на онова дълбоко място. Свали слушалките и паузира музиката от телефона си.
— Какво?
Брайс се облегна на очукания му дървен скрин. Поне този път носеше нормални дрехи. Въпреки че дънките й изглеждаха като нарисувани върху тялото й, а кремавият й пуловер не оставяше почти нищо на въображението.