— Казах, че ще ти се спукат тъпанчетата от толкова силна музика.
Рун присви очи насреща й. Виеше му се свят. Мигна няколко пъти, за да се разсеят ореолите от звездна светлина около главата и краката й.
Брайс изсумтя.
— Не халюцинираш. Наистина съм тук.
Чувстваше устата си на хиляда километра от тялото си, но някак успя да я попита:
— Кой те пусна?
Деклан и Флин бяха на долния етаж с няколко от най-добрите им елфически воини. А Рун се сещаше за един-двама от тях, до които не искаше сестра им да припарва.
Вместо да му отговори, Брайс погледна смръщено към единия ъгъл на стаята му. Към купчината мръсни дрехи, върху която беше метнал Звездния меч. И той сияеше със звездна аура. И като че ли даже пееше. Рун разтръска глава, за да прочисти ушите си.
— Трябва да поговорим — каза Брайс.
За последно сестра му беше влизала в тази стая на шестнайсет, но преди това Рун я беше чистил с часове. И цялата къща. Беше укрил всички бонгове, шишета и бикини, невърнати на собственичките им, и съвестно бе заличил всяка следа от секса, наркотиците и останалите глупости, които се вършеха тук.
Онзи път Брайс бе стояла на същото място. Докато деряха гърла един срещу друг.
Миналото и настоящето започнаха да се размиват; Брайс се смаляваше и уголемяваше, лицето й на зряла жена си връщаше меките тийнейджърски черти, блясъкът в кехлибарените й очи ставаше ту топъл, ту студен, а зрението му я обгръщаше в звездна светлина, и още звездна светлина, и още…
— Мамка му — измърмори Брайс и тръгна към вратата. — Жалък си.
— Къде отиваш? — смънка той.
— Да ти донеса вода. Не можем да говорим така — обясни и отвори вратата.
Рун осъзна, че трябва да е нещо важно, щом не само беше дошла, но и го искаше с бистър ум. И че все пак не беше изключено да халюцинира, но при всички случаи нямаше да я пусне сама в онзи бардак долу.
Запрепъва се след нея на крака, които му се струваха дълги десет километра и тежки хиляда килограма. Смътното осветление на коридора прикриваше разнородните петна по белите стени — спомени от безкрайните партита, които с приятелите му бяха правили през петдесетте години, откакто живееха заедно. Е, всъщност обитаваха тази къща от двайсет години — и се преместиха тук, защото предишната буквално започваше да се разпада. Всъщност и на тази май не и оставаха повече от две години живот.
Брайс вече беше слязла до средата на внушителното вито стълбище и първосветите в кристалния полилей озаряваха червената й коса сред сияещия ореол. Защо чак сега забелязваше, че полилеят виси накриво? Сигурно от онзи път, когато Деклан скочи върху него от парапета на стълбището и се залюля, лочейки от шише уиски. Поне падна бързо, защото беше прекалено пиян да се задържи.
Ако Есенния крал знаеше какви простотии се случват в тази къща, нито той, нито другите градоуправници щяха да им позволят да ръководят елфическата дивизия на Помощната гвардия. И Мика определено нямаше да го предложи за заместник на баща му в съвета.
Но си позволяваха да препиват и да се друсат само в свободните вечери. Никога по време на дежурство.
Брайс стигна до дъбовия под на първия етаж и тръгна покрай масата за бирен пинг-понг, заемаща по-голямата част от фоайето. Няколко чаши бяха разхвърляни по лекьосаната и шперплатова повърхност, изрисувана от Флин във висок според тях стил: творението изобразяваше глава на гигантски елф, погълнал цял ангел; от затворените му зъби стърчаха само съдраните криле на жертвата. Картината сякаш се движеше, докато Рун слизаше по стълбите. Дори можеше да се закълне, че елфът му намигна.
Да, вода. Трябваше му вода.
Брайс стигна до всекидневната, откъдето музиката гърмеше толкова силно, че зъбите на Рун тракаха в черепа му.
Той влезе тъкмо когато Брайс минаваше покрай билярдната маса в дъното на дългото, просторно помещение. Няколко воини бяха застанали около нея в женска компания и играеха задълбочено.
Тристан Флин, син на лорд Хоторн, наблюдаваше играта от близкото кресло с красива дриада в скута. Светещите му кафяви очи имаха същия замъглен поглед като тези на Рун. Когато Брайс го доближи, едното ъгълче на устата му се вдигна в дяволита усмивка. Обикновено само един поглед от Тристан Флин стигаше жените да пропълзят в скута му като дървесни нимфи, а ако в него имаше жлъч, враговете му мигновено си плюеха на петите.
Очарователен донемайкъде и също толкова смъртоносен. Това трябваше да е мотото на рода Флин.
Брайс го подмина най-безцеремонно, непоблазнена от елфическата му красота и масивните мускули, но подхвърли през рамо: