— Трябва да осигурят на местните специален достъп до площада — измърмори Брайс, докато си проправяха път през туристи и търговци.
— И да глобяват туристите за бавно ходене — добави Даника, но удостои с вълча усмивка една млада човешка двойка; момчето и момичето очевидно я бяха разпознали, защото я зяпаха с удивление и дори извадиха телефоните си да я снимат.
— Питам се как ли щяха да реагират, ако знаеха, че си оплискана със специалния сос на оня нощник — подхвърли Брайс.
Даника я сръчка с лакът.
— Гаднярка.
Тя махна приветливо на туристите и двете продължиха напред.
От другата страна на Сърцето, сред малката армия от търговци, продаващи храна и скапани сувенири, се виеше втора опашка — за достъп до златната плоча, издигаща се от южната страна.
— Ще трябва да си пробием път със сила — коментира Брайс, гледайки намръщено туристите, висящи под убийствената жега.
Даника обаче спря, обърнала ъгловато лице към Сърцето и златната плоча.
— Да си пожелаем нещо.
— Няма да се редя на тази опашка. — Обикновено си „пожелаваха нещо", крещейки пиянски късно нощем, когато се прибираха от „Белият гарван" и площадът беше празен. Брайс погледна часа на телефона си. — Не трябва ли да побързаш за Комициума?
Цитаделата с пет кули на губернатора беше на петнайсетина минути път пеша.
— Имам време — увери я Даника, хвана я за ръката и я задърпа през тълпите към онази част на Сърцето, заради която се стичаха толкова туристи.
Към кварца беше прикрепен внушителен циферблат: издигнат на около метър над земята диск от масивно злато, с инкрустирани седем различни скъпоценни камъка, всеки от които обозначаваше по един от районите на града, чиито символи бяха гравирани отдолу.
Смарагд и роза за Пет рози. Опал и криле за Централния бизнес район. Рубин и сърце за Стария площад. Сапфир и дъб за Лунната гора. Аметист и човешка ръка за Асфоделските поля. Тигрово око и змия за Месарския пазар. Оникс — толкова черен, че поглъщаше светлината — и череп с кръстосани кокали за Костения квартал.
Под дъгата от скъпоценни камъни и гравираните символи имаше леко изпъкнал малък диск, чийто метал беше протрит от безброй ръце, лапи, перки и какви ли не други крайници.
На табелка до него пишеше: „Докосвате на собствена отговорност. Не използвайте между залез и изгрев. Нарушителите подлежат на глоба".
Туристите, чакащи на опашка да докоснат диска, като че ли не възразяваха да поемат отговорността.
Двама хихикащи тийнейджъри — момчета метаморфи, които вероятно се преобразяваха в някакъв вид котки, ако се съдеше по мириса им — се побутваха един друг към диска и се предизвикваха с подигравки.
— Жалка работа — коментира Даника, минавайки през линията и въжетата, докато не стигна до отегчената стражарка.
Извади значката си от джоба на коженото си яке и я показа на младата елфка, която се вцепени, осъзнала кой е прередил туристите. И отстъпи встрани, без дори да погледне златната значка с лък във формата на полумесец и стрела.
— Официална работа на Помощната гвардия — обяви Даника с учудващо спокойно изражение. — Ще отнеме само минутка.
Брайс потисна смеха си, усещайки погледите на туристите от опашката, приковани в гърбовете им.
Даника провлачи към тийнейджърите:
— Ако не ви стиска, просто се махнете.
Те се обърнаха към нея и пребледняха като мъртъвци.
Даника се усмихна, разкривайки почти всичките си зъби. Не беше приятна гледка.
— Майко мила! — прошепна единият.
Брайс потисна и усмивката си. Никога нямаше да й омръзне да вижда страхопочитанието в очите на околните, срещнеха ли Даника. Главно защото приятелката й си го беше заслужила. Заслужила си беше всяка капка от страхопочитанието, което обземаше лицата на непознати хора, зърнали русата й коса и татуировката на врата й. И страха, който караше всички отрепки в града да се замислят, преди да посегнат на нея или глутницата „Дяволи“.
Всички, освен Филип Бригс. Брайс изпрати молитва към сините дълбини на Огенас — морската богиня, да държи Бригс настрана от Даника, ако наистина го освободят.
Момчетата отстъпиха встрани и само след броени секунди забелязаха Брайс. Страхопочитанието се превърна в отявлен интерес.
Брайс изсумтя. Мечтайте си.
Единият върна вниманието си към Даника и изпелтечи:
— Учителят ми… учителят ми по история каза, че портите първоначално били съоръжения за комуникация.
— Сигурно подкосяваш краката на всички мацки с такива приказки — подхвърли незаинтересовано Даника, без дори да го погледне.