Адът се намираше отвъд времето и пространството, но все пак можеше да се достигне през двата затворени портала на северния и южния полюс — Северната и Южната пукнатина. Или от идиоти, решили да призовават демони със сол.
Хънт винаги бе смятал подобни начинания за откачена работа. Но поне със сол можеше да се призовава само по един демон. Макар че ако нещата се объркаха, призоваващият можеше да умре, а демонът да остане в Мидгард. Гладен.
Затова и съществуваха такива твари в света им: повечето бяха изловени след някогашните войни между измеренията, но от време на време разни кретени освобождаваха по някой демон. И дори ги развъждаха.
Резултатът от подобни извращения бяха демонаките. Повечето бяха по-слаби копия или хибриди на чистокръвните демони от Ада. Мнозина от тях бяха парии, макар и не по своя вина, а заради гените си, и обикновено с големи мъки се интегрираха в Републиката. Но чистокръвните демони, дори да бяха сред най-низшите в Ада, можеха да потопят цял град в същински хаос. От векове работата на Хънт беше да ги залавя.
Този сатир трябваше да е от големите дилъри, щом продаваше контрабандно обсидианова сол.
Брайс пристъпи към него. Съществото отстъпи назад.
Кехлибарените й очи блестяха със свирепа насмешка — поглед, който несъмнено беше наследила от елфическия си родител. И съвършено нетипичен за купонджийка със слабост по красивия маникюр.
Хънт се напрегна. Не можеше да е чак толкова глупава, нали? Но ето че съвсем нагледно му показваше, че знае как и с лекота е способна да се сдобие със същата сол, с която вероятно беше призован демонът, убил Терциан и Даника. Името й пак се вписа в колонката със заподозрени в ума му.
Брайс сви рамо.
— Мога да се обадя на кралицата ти. Да видим тя какво ще каже.
— Ти… ти нямаш силата да я призовеш.
— Не — съгласи се Брайс, — но се обзалагам, че ако сляза на долния етаж и закрещя името й, тя ще остави за малко нелегалния бой и ще дойде да види кой вдига врява.
В името на горящия Солас, май говореше сериозно.
По челото на сатира изби пот.
— Обсидиановата сол е прекалено опасна. Не мога да ти продам от нея с чиста съвест.
— И на Филип Бригс ли каза същото, когато му продаде от нея, за да прави бомбите си? — попита с престорена благост Брайс.
Хънт се вцепени, а рогатото същество пребледня. Метна поглед към Хънт и татуировката през челото му, бронята му.
— Не знам за какво говориш. Вече, вече ме разследваха. Не съм продавал нищо на Бригс.
— Сигурна съм, че ти е платил да прикриеш продажбата — каза Брайс. И се прозя. — Виж какво, уморена и гладна съм и не ми се играят игрички. Кажи колко искаш и да си вървя.
Той стрелна кози очи към нея.
— Петдесет хиляди златни знака.
Брайс се усмихна, а Хънт едва не изруга.
— Знаеш ли, че шефката ми веднъж платила петдесет хиляди да гледа как глутница цербери разкъсват сатир? Твърди, че била най-хубавата минута в жалкия й живот.
— Четирийсет и пет.
— Не ми губи времето с абсурдни цифри.
— Няма да сваля под трийсет. Това е много обсидиан.
— Десет.
Десет хиляди златни знака пак беше безбожна цена. Но всички соли за призоваване струваха скъпо. Колко ли демони му се беше наложило да излови заради тях? Колко ли разчленени тела беше намирал след объркани ритуали? И след преднамерени нападения?
Брайс показа телефона си.
— До пет минути трябва да се обадя на Джесиба, за да я уведомя, че съм купила обсидиановата сол. Ако не се обадя, на шестата минута някой ще почука на тази врата. И няма да е за мен.
Хънт не можеше да прецени дали Куинлан блъфира. Дори да беше истина, вероятно нямаше да му е казала — можеше наистина да е получила нареждане от шефката, докато той е седял на покрива. Ако Джесиба Рога се занимаваше с това, което предполагаше покупката на обсидиан или за своя лична употреба, или от името на Подземния крал… Може би Куинлан не беше извършител на убийствата, а съучастник.
— Четири минути — предупреди Брайс.
Струйка пот се търкулна по едното слепоочие на сатира и се загуби в гъстата му брада. Мълчание.
Въпреки подозренията си в началото Хънт вече имаше чувството, че това назначение ще е или адски забавно, или същински кошмар. Но и в двата случая щеше да е доволен, ако накрая го доближеше до крайната му цел.
Брайс седна върху изгнилия подлакътник на креслото и пръстите й зашариха по клавиатурата на телефона й. Приличаше на най-обикновено отегчено момиче, което се опитва да избяга от социални контакти с околните.