Днес щеше да работи тъкмо по него: щеше да състави списък с всички занимания на Даника в седмицата преди смъртта й. Но още щом отвори галерията сутринта и слезе в библиотеката, за да започне списъка… Прилоша й жестоко.
Затова включи лаптопа и се зае да преглежда кореспонденцията си с Максимус Терциан още от самото начало, преди шест седмици. Можеше да попадне на някаква връзка, да й е подхвърлил нещо за плановете си в нощта на убийството.
Но колкото и скучни делови имейли да препрочиташе, спомените за последните дни на Даника дращеха по онази заварена врата в съзнанието й. Съскаха и шепнеха като призраци и колкото и да се мъчеше да ги игнорира, да се съсредоточи върху имейлите на Терциан.
Лехаба я погледна от миниатюрното диванче с облегалка само в единия край, което Брайс й беше подарила преди години — взела го беше от кукленската къща от детството си, — където гледаше любимия си ванирски сапунен сериал на таблета си. Стъклената й полусфера стоеше върху купчина книги зад нея, под тежките цветове на една лилава орхидея.
— Би могла да поканиш ангела в библиотеката, за да работите заедно по това нещо, което очевидно ви затруднява.
Брайс врътна очи.
— Манията ти по Аталар започва да звучи леко психопатски.
Лехаба въздъхна.
— Случайно да си виждала Хънт Аталар?
— Все пак живее на покрива срещу моята сграда, така че да.
Лехаба паузира сериала и отпусна глава на облегалката на малкото си диванче.
— Той е същинска мечта.
— Аха, питай го по въпроса.
Брайс затвори имейла, който четеше — един от около стоте между нея и Терциан и първият, в който вече флиртуваше деликатно с нея.
— Хънт е достатъчно красив да се снима в сериал.
Лехаба посочи с фино краче таблета, изправен пред нея.
— За жалост, не мисля, че с такава разлика в размерите ще ви се получи в спалнята. Не знам дали ще успееш дори да прегърнеш оная му работа.
Лехаба изпусна облаче дим от смущение и замаха с ръце да го разсее.
— Биби!
Брайс се изкиска, после посочи таблета.
— Не аз зяпам по цял ден сериал, който в общи линии е порно със сюжет. Как се казваше? „Голи и зъбати“?
Лехаба полилавя.
— Не се казва така, много добре знаеш! И това е изкуство. Героите правят любов. А не се… — запъна се феичката.
— Чукат? — подхвърли сухо Брайс.
— Точно така — кимна целомъдрено Лехаба.
Брайс се засмя, позволявайки на смеха да прогони навъртащите се около нея духове от миналото, и огнената фея, въпреки скромността си, се присъедини.
— Съмнявам се Хънт Аталар да е от типа мъже, които правят любов — добави Брайс.
Лехаба скри лице в дланите си и захъмка от срам.
Само за да я поизмъчи още малко, Брайс додаде:
— По-скоро е от онези, които те навеждат над бюрото и…
Телефонът иззвъня.
Тя погледна към тавана, питайки се дали Аталар не я е чул някак, но — не. Оказа се по-лошо.
— Здравей, Джесиба — каза Брайс в слушалката и махна на Лехаба да се връща на поста си, в случай че магьосницата ги наблюдава през камерите в библиотеката.
— Радвам се да видя, че Лехаба се труди усърдно.
Феичката изключи набързо таблета и си придаде бдителен вид.
— Хващаш я по време на сутрешната й почивка — оправда я Брайс. — Полага й се.
Лехаба й стрелна благодарен поглед, който стигна чак до костите й.
Джесиба просто започна да реди команда след команда.
Трийсет минути по-късно, седнала на бюрото в изложбената зала на галерията, Брайс се взираше в затворената входна врата. Тиктакането на часовника изпълваше пространството, напомняйки непрекъснато за всяка изгубена секунда. Всяка секунда, в която убиецът на Даника и глутницата скиташе свободно из града, докато тя си седеше и се ровеше из глупави документи.
Недопустимо. Но мисълта да отвори вратата към всички онези спомени…
Знаеше, че ще съжалява. Че е абсолютно безумие. Но набра номера, преди да е размислила.
— Какво има?
Гласът на Хънт вече звучеше остро, пълен с бури.
— Защо веднага реши, че е станало нещо?
— Защото за пръв път ми се обаждаш, Куинлан.
Това беше грешка — огромна глупава грешка. Тя се прокашля, готова да се оправдае, че се обажда да си поръча обяд, но Хънт я изпревари:
— Да не си открила нещо?
Можеше да се справи заради Даника, заради глутницата „Дяволи“. Щеше да се справи. Гордостта нямаше място тук.
— Трябва да ми помогнеш с нещо.
— С какво?
Но още преди да е изрекъл въпроса си, силен юмрук почука на вратата. Не й трябваше камерата, за да се досети, че е той.