— Изучавала ли си антична култура в университета?
— Да, посещавах няколко курса. Харесва ми да уча за стари неща. Специалността ми беше класическа литература. — Тя добави: — Научих древния език на елфите още като дете.
Желание, породено от внезапния й интерес към корените й. Надявала се беше да впечатли баща си с езика година по-късно, когато за пръв път му отиде на гости. А след катастрофалния завършек на срещата им реши, че повече никога няма да учи чужди езици. Детинска приумица, но не я интересуваше.
Поне познаването и на най-стария от елфическите езици се оказваше полезно за работата и с малкото антични ценности, които елфите не държаха заключени в съкровищниците си.
Хънт пак обходи с поглед библиотеката.
— Как те наеха тук?
— След като завърших университета, не можех да си намеря работа никъде. Музеите не ме искаха, защото нямах достатъчно опит, а другите галерии в града принадлежат на изверги, които ме мислеха за… апетитна. — Очите му притъмняха и тя се помъчи да игнорира гнева, който изникна там заради нея. — Но приятелката ми Фурия… — Хънт се напрегна леко, чувайки името й; очевидно познаваше репутацията й. — По онова време двете с Джесиба работеха заедно в Пангера. И когато Джесиба споменала, че си търси нов асистент, Фурия направо наблъскала автобиографията ми в гърлото й. — Брайс изсумтя заради спомена. — Джесиба ми предложи позицията, защото не искаше някой скован дръвник. Работата е прекалено мръсна, а клиентите обикновено са тъмни субекти. Трябваше й помощник със социални умения и малко познания в сферата на древното изкуство. Така стана.
Хънт се позамисли, после попита:
— Какви са отношенията ти с Фурия Акстър?
— Тя е в Пангера. И прави каквото прави най-добре.
Уклончив отговор.
— Акстър казвала ли ти е с какво се занимава там?
— Не. И не искам да знам. Баща ми ми е разказвал предостатъчно истории. Не ми се ще да си представям с какво си има работа Фурия на онова място.
Кръв, кал и смърт, технологии срещу магия, машини срещу ванири, бомби с отровни химикали и първосвет, куршуми и остри зъби.
Рандъл просто беше отбил задължителната си военна служба — изискване за всички от класата на перегрините, с изключение на Низшите: всички човеци бяха длъжни да прослужат три години в армията. Рандъл никога не говореше за това, но Брайс знаеше, че годините на фронта са оставили белези, по-дълбоки от видимите по тялото му. Едва ли беше лесно да убиваш по принуда други човеци. Но заплахата на астерите беше достатъчен стимул: откажеше ли някой служба, плащаше с живота си. И с този на близките му. Оцелелите от семейството му ставаха роби и белязваха китките им със същите букви, които чернееха върху кожата на Хънт.
— Не е ли възможно убийството на Даника да има връзка с…
— Не — изръмжа Брайс. Да, с Фурия се бяха отчуждили в последно време, но за това не можеше и дума да става. — Двете нямаха общи врагове. След като опандизиха Бригс, Фурия си обра крушите.
И Брайс не я беше виждала оттогава. Само за да смени темата, попита Хънт:
— На колко години си?
— Двеста трийсет и три.
Тя си направи сметка и свъси вежди.
— Бил си толкова млад по време на бунта? А вече командир на легион?
Разгроменият бунт на ангелите се беше състоял преди двеста години; и той го беше предвождал на изключително крехка възраст — по ванирските стандарти.
— Имах много ценна дарба. — Той вдигна ръка и около пръстите му се заусуква светкавица. — Полезна за убиване. — Тя изсумтя с разбиране. Хънт я погледна. — Ти убивала ли си някого?
— Да.
Очите му светнаха от изненада. Но на нея не й се говореше за случката от последната година в университета, когато и двете с Даника влязоха в болница — Брайс със счупена ръка, — след като се бяха разбили с откраднат мотор.
Лехаба се обади от другия край на библиотеката:
— Биби, престани с тази загадъчност! От години я разпитвам по този въпрос, Ати, но тя все ми спестява най-интересното…
— Млъкни, Лехаба.
Спомените от онова приключение я забрулиха жестоко. Усмивката на Даника от съседното легло в болницата. Как Торн пренесе приятелката й по стълбите на общежитието им въпреки възраженията й. Как глутницата се суети около тях цяла седмица, а една вечер Натали и Зелда изритаха мъжете, за да им спретнат момичешки филмов маратон. Но всичко това бледнееше на фона на промяната, настъпила между двете им с Даника след онова пътешествие. Как беше паднала и последната бариера, разголвайки истината.