— Нямам представа — призна си Рун. — Но не ми изглежда съвпадение Рогът да изчезне точно преди да се появи демонът, а сега убийствата започват отново.
— Тоест сигурно някой пак издирва Рога — довърши вместо него Брайс.
— Новата поява на кристалоса в Лунатион говори, че Рогът още е в града — каза Хънт.
Брайс прикова Рун с поглед.
— Защо Есенния крал внезапно се е сетил, че го иска?
Рун подбра внимателно думите си.
— Да кажем, че е от гордост. Държи да бъде върнат на елфите. И да го намеря без много шум.
Аталар го попита:
— Но защо точно ти да го търсиш?
Сенките около тях се раздвижиха на вълни.
— Защото звезделфската сила на принц Пелиас се е вляла в Рога. И в моята кръв. Баща ми вярва, че притежавам свръхестествена връзка с него. — Той се замисли, после си призна: — Като ровех из архивите снощи, тази книга изскочи срещу мен.
— Буквално? — вирна вежди Брайс.
— Просто… проблесна. Не мога да го обясня, мамка му. Знам само, че висях в подземията часове наред, а накрая почувствах как книгата ме привиква, и като видях илюстрацията на Рога. Това е. Преводът ми го потвърждава.
— Значи кристалосът е способен да проследи Рога — обобщи Брайс със светнали очи. — Ти също.
Аталар явно долови идеята на Брайс, защото устата му се изви в крива усмивка.
— Намерим ли демона, ще разберем кой стои зад всичко това. А намерим ли Рога.
Рун направи гримаса.
— Кристалосът сам ще дойде при нас.
Брайс надникна към статуята с празни ръце зад тях.
— Залавяй се за работа, Рун.
Хънт се облегна на една от колоните на върха на входното стълбище към Храма на Луна, долепил телефон до ухото си. Беше оставил Куинлан вътре с братовчед й, за да проведе този разговор, преди да съставят плана си на действие. Щеше да се обади и от светилището, но щом отвори телефонния си указател, Брайс му се озъби, че на свети места не се говорело по телефона.
Ктона да му е на помощ! Вместо да я напсува, реши да им спести публичните сцени, прекоси обточения с кипариси вътрешен двор и излезе пред входа на храма.
Пет прислужнички се изнизаха от внушителната вила зад храма, въоръжени с метли и маркучи за ежедневното миене на стъпалата и плочника около тях.
На Хънт му хрумна да им каже, че е безсмислено. Ситният дъждец, който пак ръсеше кротко над града, обезсмисляше маркучите им.
Вместо това заслуша със стиснати зъби сигнала свободно.
— Вдигни, мамка ти — процеди.
Една тъмнокожа прислужничка — с черна коса, бяла роба и на не повече от дванайсет — го изгледа смаяно, минавайки покрай него, притиснала дръжката на метлата към гърдите си. Той рязко осъзна, че навярно е плашещ с гневна гримаса на лицето, и побърза да я смекчи.
Младата елфка все пак запази почтено разстояние от него. Златният полумесец, окачен на фина верижка през челото й, проблясваше меко под сивкавата светлина. Щеше да носи полумесец, докато не достигнеше зрелост, когато щеше да се превърне в жрица и да заслужи пълна луна. А когато безсмъртното й тяло започнеше да старее и вехне, губейки цикъла си, отново щеше да замени пълната луна с полумесец.
Всяка жрица си имаше своя лична причина да се посвети в служба на Луна. Да изостави живота си отвъд територията на храма и да приеме вечната непорочност на богинята. Както Луна бе живяла без партньор и любовник.
Хънт винаги бе смятал въздържанието от полов живот за пълна скука. Докато Шахар не унищожи желанието му да бъде с друга жена.
Той предложи на уплашената прислужничка възможно най-добронамерената си усмивка. За негова изненада момичето също му се поусмихна. Имаше смелост.
Джъстиниън Гелос вдигна на шестото позвъняване.
— Как си, бавачке?
Хънт изопна гръб.
— Много смешно.
Джъстиниън се изкикоти.
— Сигурен ли си, че Мика не те наказва за нещо?
Хънт се питаше същото през последните два дни. Отвъд пустата улица палмовите дървета сред освежените от дъжда треви на Оракулския парк проблясваха под смътната светлина. Мъглите, пропълзели откъм реката, обгръщаха куполестата ониксова сграда на Оракулския храм.
Дори по пладне паркът беше почти празен, с изключение на отчаяните прегърбени ванири и човеци, скитащи по пътеките и из градините, докато чакаха реда си да влязат в опушения с тамян храм.
А ако не получеха отговорите, на които се надяваха… Е, храмът от бял камък, на чието стълбище стоеше Хънт, можеше да им даде утеха.
Той надникна през рамо към смътно осветената му вътрешност отвъд големите бронзови врати. На мекия първосвет от редицата мъждукащи метални светилници по пода се открояваше лъскава червена коса, проблясваща като разтопен метал, докато Брайс говореше оживено на Рун.