— Напротив — изплю тя и се завъртя на пета. — Може да се обличаш като пънкарче, разбунтувало се срещу правилата на тате, но отвътре си същият като всички елфически лайнари, които ти целуват избрания задник.
Рун изръмжа, но Брайс просто излезе от сенките му, примигвайки срещу ослепителната светлина от другата им страна, и тръгна към изхода и Хънт.
— Да вървим — нареди на ангела.
Дори не я беше грижа какво е чул от разговора им.
Хънт се позадържа на мястото си, впил лъснали черни очи в сенките в дъното на помещението, с които пак се беше обгърнал Рун. За щастие обаче, не каза нищо, а просто тръгна мълчаливо с нея. Тя също не му каза нищо повече.
Брайс почти пробяга обратния път до галерията. Отчасти за да продължи с проучването на Рога, но и благодарение на обстрела със съобщения от Джесиба, която се интересуваше къде е, дали иска да запази работата си и дали предпочита да я превърне в плъх, или в гълъб. Накрая й заповяда да се връща веднага, за да посрещне някой си клиент.
Пет минути след като Брайс влезе в галерията, клиентът на Джесиба — отвратителен задник, метаморф леопард, който смяташе, че има право да я опипва колкото си иска — позвъни на вратата и купи малка статуетка на Солас и Ктона. Богът беше изобразен като слънце с мъжки черти, заровило лице в две гърди с формата на планини. Това класическо свещено изображение се наричаше „Прегръдката“. Дори майка й носеше опростения му символ — кръг между два триъгълника — на сребърен медальон около врата си. Брайс открай време смяташе „Прегръдката" за лигава, клиширана емблема във всичките й форми. След трийсет минути и два директни отказа на мазните му набези тя най-сетне се освободи.
Но колкото и часове да се рови из базата данни на галерията, не намери нищо, което вече не знаеше за Рога на Луна. Дори Лехаба, кралицата на клюките, нямаше какво ново да й каже за Рога.
Рун щеше да се върне при Елфическите архиви, за да провери дали някое друго древно писание нямаше да привлече инстинктите му на Звезделф, така че Брайс трябваше да почака за нова информация.
Хънт се беше върнал на покрива, за да се обади на шефа си — или за какъвто там се мислеше Мика — и на Исая и да им предаде каквото беше научил за Рога. Дори не опита да се самопокани в библиотеката, явно усетил, че й трябва малко уединение.
Търси там, където боли най-много. Отговорите винаги са там.
Брайс осъзна, че се взира в недовършения списък, който беше започнала сутринта.
Въпреки че не беше успяла да намери нищо за Рога, може би имаше начин да разбере какво беше мястото на Даника във всичко това.
Ръцете й трепереха, но се насили да довърши списъка със заниманията на Даника — поне тези, за които знаеше.
Докато слънцето тръгна да залязва, а Сиринкс започна да се навърта край вратата, готов за разходката обратно към апартамента й, Брайс вече искаше да даде останките от душата си на някой косач в замяна на тихото блаженство на леглото си. Шибаният ден се беше проточил твърде дълго, оставяйки я с купища информация за осмисляне и списък, скрит в чекмеджето на бюрото й.
Явно денят беше тежък и за Аталар, защото следеше двама им със Сиринкс от небето, без да каже и дума.
Брайс си легна още в осем и веднага потъна в безпаметен сън.
23
Сутринта Брайс седеше пред бюрото в изложбената зала на галерията, взирайки се в списъка с последните занимания на Даника, когато телефонът й иззвъня.
— Приключих сделката с леопарда — заяви тя на Джесиба вместо поздрав.
Беше попълнила документите още преди час.
— Трябва да се качиш в кабинета ми и да ми изпратиш един файл от моя компютър.
Брайс врътна очи, сдържайки се да не подхвърли саркастично „Пак заповядай“, и попита:
— Нямаш ли достъп до него?
— Този нарочно не е в мрежата.
Брайс стана с разширени от яд ноздри и лека пулсираща болка в крака и отиде до малката врата в стената до бюрото. Докосна металния панел от едната й страна и заклинанията се отключиха. Вратата се отвори, разкривайки тясното, облицовано с мокет стълбище към горния етаж.
— Когато поискам да направиш нещо, Брайс, ще го правиш. Без въпроси.
— Да, Джесиба — измърмори Брайс, докато се качваше по стълбите.
Измъквайки се от опипващите ръце на леопарда вчера, беше заметнала някое сухожилие в болния си крак.
— Иска ли ти се да бъдеш червей, Брайс? — измърка Джесиба с глас, злокобно близък до гъргоренето на косачите.
Добре че наистина не беше една от тях, макар че често си сътрудничеше с косачи в Дома на пламъци и сенки. Слава на боговете, че никой от тях не се беше появявал в галерията.