— Това, което върши, не е зарад мен, тате. За тебе е.
— Според него само най-жестоката възможна слава може да постигне нужното — да заличи позора, който си ти, Сънъг. Ти си пълзящият храст между двете високи дървета, дете на едното и господар на другото. Затуй се пресегна той към мен, пресегна се… не те ли гложди, не те ли е яд там, в сянката между Карса и мен? Изборът винаги е бил твой. Лошо.
Сънъг напълни двете паници и се надигна да подаде едната на баща си.
— Белегът по стара рана не боли.
— Да не изпитваш болка не е добродетел.
Сънъг се усмихна и седна на другия стол.
— Разкажи ми, тате. Като някога. В онези дни след твоя триумф. Пак ми разкажи за децата, които си избил. За жените, които си посякъл. За опожарените домове ми разкажи, за рева на добитък и овце, заклещени в пламъците. Ще ми се отново да видя пожарите, пламнали в очите ти. Разбъркай пепелищата, тате.
— Когато заговориш за онези дни, сине, чувам само оная проклета жена.
— Яж, тате, че да не оскърбиш мен и дома ми.
— Ща.
— Винаги си бил грижлив гост.
— Тъй е.
Двамата млъкнаха и започнаха да ядат. После Сънъг остави паницата си на пода, стана, взе паницата на Палк и я хвърли в огъня.
Баща му се облещи. Сънъг го изгледа отгоре.
— Никой от двама ни не ще доживее завръщането на Карса. Мостът между теб и мен вече е скъсан. Ела още веднъж до вратата ми, тате, и ще те убия.
Хвана запенения старик с две ръце, надигна го, повлече го към вратата и го изхвърли навън. След него — и тояжката му.
Яздеха по стария път, виещ се покрай гръбнака на планините. Тук-там стари свлачища прекъсваха пътя, повлекли със себе си ели и кедри, и храсти и ниски дървета бяха пуснали корен по сипеите, което затрудняваше минаването. На два дни и три нощи пред тях бяха земите на Ратид, а от всички останали племена на Теблор тъкмо с ратидите най-много враждуваше племето Урид. Набези и жестоки убийства от векове бяха заплели двете племена в кълбо на омраза и злост.
Ала Карса не мислеше да премине невидимо през земите на Ратид. Пътека от кръв смяташе да изсече, през истински и въображаеми обиди с отмъстителен меч, та да струпа с това още десетки и десетки души на Теблор на името си. Знаеше много добре, че двамата воини, които яздеха зад него, вярват, че пътят им напред ще е с промъкване и скришом. Бяха само трима в края на краищата.
„Но Уругал е с нас, а точно сега е неговият сезон. И ние ще се прославим, в негово име и в кръв. Ще разбудим и ще стъпчем осите в собственото им гнездо и ратидите ще научат, и ще се боят от името на Карса Орлонг. И сунидите, като им дойде редът.“
Бойните коне стъпваха предпазливо по рехавия сипей на скорошното свлачище. Много сняг бе навалял предната зима, много повече, отколкото помнеше Карса през целия си живот. Много преди Ликовете в Скалата да се пробудят, за да възвестят на стареите, в сънища и в транс, че са надвили старите духове на Теблор и вече им се дължи преклонение; много преди отнемането на вражески души да се превърне в най-висшето стремление за Теблор, духовете, властвали над земята и нейния народ, бяха кости от скала, плът от земя, коса и кожа от лес и долчинки, а дъхът им бе вятърът на всеки сезон. Зимата идваше и си отиваше със страховити бури високо в планините, в свирепия напън на духовете в тяхната вечна взаимна война. Лято и зима бяха като едно: неподвижни и сухи. Но в лятото се долавяше умора, а в зимата — леден, крехък покой. Та затова Теблор гледаха на лятото със съчувствие към изтощените от битки духове, а зимите презираха заради слабостта на воините, защото каква полза имаше в илюзията за мир?
По-малко от двайсетина дни оставаха от този сезон — пролетта. Високопланинските бури затихваха — по честота, както и по ярост. Макар Ликовете в Скалата отдавна да бяха унищожили старите духове и като че ли бяха безразлични към прехода на сезоните, тайно в душата си Карса гледаше на себе си и на своите спътници като на предвестници на една последна буря. Мечовете им от кръвно дърво щяха да прокънтят сред нищо неподозиращите Ратид и Сунид с ехото на древен гняв.
Минаха свлачището. Пътят лъкатушеше надолу към долина, открита за яркото следобедно слънце.
— Добре ще е да вдигнем бивак, главатарю. Конете трябва да отдъхнат — обади се Байрот зад Карса.
— Твоят кон може би има нужда от отдих, Байрот — отвърна Карса. — Твърде много нощни пирове тежат на кокалите ти. Вярвам, че това пътуване отново ще те направи воин. Твърде много слама познава гърбът ти напоследък. — „И Дейлис, когато те яха.“
Байрот се засмя, но не отвърна нищо. Делъм подвикна:
— И моят кон има нужда от отдих, главатарю. Поляната отпред е добра за бивак. Тук се въдят зайци и ми се ще да наглася клопките.