Карса сви рамене.
— Две вериги на шията ми значи. Бойните викове на стомасите ви ме оглушиха. Тъй да бъде. Спираме на бивак.
Огън не можеше да има, тъй че изядоха зайците, хванати от Делъм, сурови. Някога такова ядене щеше да е рисковано, защото зайците често носеха болести, които можеше да се убият само с печене, и повечето от тях бяха фатални за Теблор. Но с идването на Ликовете в Скалата болестите сред племената Теблор бяха изчезнали. Вярно, все още ги измъчваше лудост, ала това нямаше нищо общо с изяденото или изпитото. Понякога, обясняваха стареите, бремето, наложено от Седмината над човек, се оказвало твърде тежко. Умът трябваше да е силен, а силата се коренеше във вярата. За слабия човек, за този, който познава съмнението, правилата и ритуалите можеше да се превърнат в клетка, а затворът водеше до лудост.
Насядаха около малката яма, изровена от Делъм за заешките кости, и не си казаха почти нищо, докато ядяха. Небето бавно губеше цвета си, звездите подхващаха своето колело. В сгъстяващия се сумрак Карса слушаше как Байрот осмуква заешкия череп. Винаги свършваше последен, защото не оставяше нищо и щеше и на другия ден още да дъвче маста под кожата. Най-сетне Байрот хвърли в дупката празния череп, отпусна се доволен и облиза пръстите си.
— Мислех си напоследък за пътя, който ни чака — подхвана Делъм. — През земите на Ратид и на Сунид. Не бива да вървим по пътеки, които ще ни открояват на хоризонта, даже и на голите скали. Значи трябва да избираме по-ниските. Но пък те ще ни водят много близо до биваците им. Мисля, че трябва да пътуваме нощем.
— Още по-добре — каза Байрот. — Ще правим удари. Ще им обръщаме камъните на огнищата и ще им крадем перата. Може пък и някои заспали воини да ни дадат душите си.
— Крием ли се денем, малко дим ще виждаме, който да ни покаже къде са биваците — каза Карса. — Нощем се вдига вятър и няма да ни помогне да им намерим огнищата. Ратидите и сунидите не са глупци. Няма да тъкмят огньове под навеси или до скали — няма да видим желаните светлини, отразени в камъка. А и конете виждат по-добре и стъпват по-сигурно денем. Ще яздим денем.
За миг Байрот и Делъм не отвърнаха нищо. После Байрот се окашля.
— Така ще се намерим във война, Карса.
— Ще бъдем като стрела на ланиди в полета й през леса, ще сменяме посоката с всяка клонка, клон или ствол. Ще сбираме души като яростна буря, Байрот. Война, казваш? Да. Боиш ли се от война, Байрот Гилд?
— Само трима сме, главатарю — каза Делъм.
— Да. Но ние сме Карса Орлонг, Байрот Гилд и Делъм Торд. Сражавал съм се срещу двайсет и четирима воини и ги избих всичките. В танца с меча нямам равен — ще го отречеш ли? Дори стареите са го казвали с благоговение. И ти, Делъм, виждам осемнайсет езика, окачени на връвта на бедрото ти. Можеш да хванеш дирята на призрак и да чуеш търкалянето на камъче от двайсет крачки. И Байрот, по времето, когато носеше по себе си само мускул — ти, Байрот, не прекърши ли гръбнака на един бърид с голи ръце? Не свлече ли доземи един боен кон? Тази свирепа сила дреме в теб, но това пътуване отново ще я разбуди. Всеки други трима… да, ще се плъзгат и криволичат в тъмното, ще обръщат камъни в огнища, ще късат пера и ще прекършат няколко гръкляна на заспали воини. Достатъчно доблестна слава за всеки други трима воини. Но за нас? Не. Главатарят ви каза.
Байрот се ухили на Делъм.
— Я да зяпнем нагоре и да погледаме колелото, Делъм Торд, че малко такива дивни гледки ни остават.
Карса бавно се изправи.
— Човек следва главатаря си, Байрот Гилд. Не спори с него. Колебанията ти заплашват да ни отровят всички. Вярвай в победата или се връщай веднага.
Байрот сви рамене, отпусна се и изпружи увитите си в кожа крака.
— Велик главатар си, Карса Орлонг, но си сляп за хумора, за жалост. Имам вяра, че наистина ще намериш славата, която дириш, и че двамата с Делъм ще блестим като по-малки луни, но ще блестим все пак. На нас ни стига. Престани да се съмняваш, главатарю. Ние сме тук, с тебе…
— Оспорвате мъдростта ми!
— За мъдрост не сме си говорили досега — отвърна Байрот. — Ние сме воини, както сам каза, Карса. И сме млади. Мъдростта е за старите.
— Стареите, да! — сопна се Карса. — Които не пожелаха да благословят пътя ни!
Байрот се изсмя.
— Това си е наша истина и трябва да я носим със себе си, неизменна и горчива в сърцата ни. Но щом се върнем, главатарю, ще разберем, че тази истина се е променила, докато ни е нямало. Ще се окаже, че благословията в края на краищата е била дадена. Почакай и ще видиш.