Очите на Карса се разшириха.
— Стареите ще излъжат?
— Разбира се, че ще излъжат. И ще очакват от нас да приемем новите им истини, а ние ще ги приемем — да, ще трябва да ги приемем, Карса Орлонг. Славата на успеха ни ще трябва да сплоти народа — да я стискаме за себе си е не само егоистично, но може да се окаже гибелно. Помисли над това, главатарю. Ще се върнем в селото с твърденията си. Е да, и с няколко трофея, за доказателство на историята ни, но ако не споделим с тях славата си, стареите ще се погрижат твърденията ни да познаят отровата на неверието.
— Неверие?
— Тъй я. Ще повярват, но само ако могат да си припишат от нашата слава. Ще повярват, но само ако и ние на свой ред им повярваме — в тяхното пресътворяване на миналото, в благословията, която не е дадена, но вече е дадена, в селяните, всички струпали се край пътя при нашето тръгване. Всички са били там, или така поне ще ти кажат и рано или късно самите те ще започнат да го вярват, сами ще всекат в умовете си тези сцени. Още ли те обърква това, Карса? Ако е тъй, по-добре изобщо да не говорим за мъдрост.
— Теблорите не играят игри на заблуда — изръмжа Карса.
Байрот го изгледа за миг, после кимна.
— Не играят. Вярно.
Делъм срита в дупката пръст и камъни и каза:
— Време е за спане.
И стана да провери вързаните коне.
Карса изгледа Байрот изпод вежди.
„Умът му е като ланидска стрела в гората, но ще му помогне ли това, щом мечовете ни от кръвно дърво изсвистят от ножниците и отвсякъде заехтят бойни викове? Тъй става, когато мускулът стане на мас и слама полепне по гърба ти. Словесните двубои нищо не ще ти спечелят, Байрот Гилд. Освен най-много езикът ти да не изсъхне толкова бързо на колана на някой ратид.“
— Най-малко осем — каза Делъм. — С един младок може би. Всъщност огнищата са две. Убили са сив мечок, от ония, дето обитават пещерите, и носят трофей.
— Което значи, че са доволни. — Байрот кимна. — Това е добре.
Карса го изгледа намръщено.
— Защо?
— Вражеският начин на мислене, главатарю. Ще се чувстват непобедими и това ще ги направи непредпазливи. Имат ли коне, Делъм?
— Не. Сивите мечки познават много добре тропота на копитата. И да са водили кучета на лова, никое не е оцеляло.
— Още по-добре.
Бяха слезли от конете и стояха присвити в края на леса. Делъм се бе промъкнал напред да огледа бивака на ратидите. По пътя си през високата трева, пъновете и храсталаците не беше раздвижил един стрък или лист.
Слънцето висеше високо и въздухът бе сух, топъл и неподвижен.
— Осем — повтори Байрот и се ухили на Карса. — И младок. Трябва да бъде свален пръв.
„За да познаят срам оцелелите. Очаква да загубим.“
— Остави го на мен — каза Карса. — Атаката ми ще е бърза и ще ме отведе от другата страна на бивака им. Воините все още ще са обърнати всички с лице към мен. Тогава ще нападнете вие.
Делъм примига.
— Искаш да ги ударим в гръб?
— Да изравним броя, да. После ще продължим с единични двубои.
— Ще се промъкваш ли крадешком по пътя си? — попита Байрот и очите му блеснаха.
— Не. Ще ударя.
— Тогава ще те вържат, главатарю. Няма да успееш да стигнеш до другата страна.
— Няма да ме вържат, Байрот Гилд.
— Деветима са.
— Гледайте танца ми тогаз.
— Защо не използваме конете си, главатарю? — попита Делъм.
— Омръзнаха ми приказките. Последвайте ме, но по-бавно.
Байрот и Делъм се спогледаха, после Байрот сви рамене.
— Ще сме ти свидетели, тогаз.
Карса развърза меча си от кръвно дърво и дланите му се стегнаха около увитата с кожа дръжка. Дървото беше тъмночервено, почти черно, и изрисуваният боен полумесец сякаш се носеше на един пръст над стъклената гладкост на повърхността. Резецът беше почти прозрачен там, където кръвното масло, втрито в грапавините, се беше втвърдило, за да замести очуканото дърво. Никакви щръбки нямаше по резеца, само лека извивка на тънката линия, където повредата се бе оправила сама, защото кръвното масло се вкопчваше в паметта му и не търпеше очукано и нащърбено. Карса изпъна меча пред себе си, после се шмугна във високата трева и танцът му се ускори по пътя.
Щом стигна мечата диря, която му бе показал Делъм, се присви още по-ниско и продължи по отъпканата пътека, без да забавя. Изтъненият връх на меча сякаш го водеше, сякаш прорязваше собствения си, непогрешим път през сенките и слънчевите лъчи.
В центъра на ратидския бивак трима от осмината възрастни воини се бяха скупчили около мечешкия бут — току-що го бяха развили от еленовата кожа. Други двама седяха наблизо и втриваха кръвно масло в оръжията си. Последните трима стояха и си говореха на три крачки встрани. Младият беше на другия край.