Байрот се навъси.
— Ти си умният — натърти Карса. — Защо това трябва да те озадачава толкова?
— Той ще стигне до селото си.
— Тъй.
— И ще разкаже за нападението. Трима уридски воини. Следва ярост и припряна подготовка. — Байрот леко кимна и продължи: — Ловът тръгва, търсят трима уридски воини. Пешаци. Младокът е сигурен в това. Ако уридите бяха имали коне, щяха да ги използват, разбира се. Трима срещу осем, да постъпят другояче е лудост. Така ловът се ограничава — в това, което търси, в рамките на мислене, във всички неща. Трима уридски воини, пешаци.
Делъм беше дошъл при тях. Гледаше безизразно Карса.
— Делъм Торд иска да говори — рече Карса.
— Искам, главатарю. Младокът. Ти всече образ в ума му. Ще се вкочани там, цветовете му няма да избледнеят, а ще се изострят. Ехото от писъците ще става все по-силно в черепа му. Познатите лица, замръзнали вечно в израз на болка. Този младок, Карса Орлонг, ще порасте. И няма да се примири да следва някого, ще предвожда. Ще трябва да води и никой не ще предизвика свирепата му ярост, бляскавото дърво на волята му, маслото на неговата стръв. Карса Орлонг, ти създаде враг за уридите, враг, пред когото ще бледнее всичко, което сме имали досега.
— Един ден този главатар на Ратид ще коленичи пред мен — каза Карса. — Така се заклевам. Тук, над кръвта на ближните му. Така се заклевам.
Въздухът изведнъж се смрази. Тишина надвисна над поляната, нарушавана само от бръмченето на мухите.
На лицето на Делъм се бе изписал страх.
Байрот извърна лице.
— Тази клетва ще те унищожи, Карса Орлонг. Никой ратид не коленичи пред урид. Освен ако не хвърлиш трупа му върху някой пън. Вече търсиш невъзможното, а това е пътят към лудостта.
— Една клетва от многото, които съм дал — рече Карса. — И всяка от тях ще се спази. Бъдете свидетели, ако смеете.
Байрот огледа кожата на сивия мечок и оголения от плътта череп — трофеите на ратидите — и пак се обърна към Карса.
— Имаме ли избор?
— Ако все още дишате, отговорът е „не“, Байрот Гилд.
— Напомни ми да ти кажа някой ден, Карса Орлонг.
— Какво да ми кажеш?
— Какво е животът за тия от нас, които сме в сянката ти.
Делъм пристъпи към Карса.
— Раните ти трябва да се зашият, главатарю.
— Да. Но само тази от меча засега. Трябва да се върнем при конете и да препуснем.
— Като ланидска стрела.
— Да. Точно така, Делъм Торд.
— Ще ти събера трофеите, Карса Орлонг — подвикна Байрот.
— Благодаря ти, Байрот Гилд. Ще вземем и кожата и черепа. Двамата с Делъм можете да ги задържите.
Делъм се обърна към Байрот.
— Вземи ги, братко. Сивият мечок ти отива повече, отколкото на мен.
Байрот кимна благодарно и махна към разчленения воин.
— Ушите и езикът му са твои, Делъм Торд.
— Тъй да е.
От всички племена на Теблор ратидите гледаха най-малко коне. При все това на всяка поляна, през които минаваха Карса и двамата му спътници, имаше стада. На една се натъкнаха на възрастен и двама младоци, които пасяха шест коня. Убиха ги и взеха трофеи и конете — всеки поведе по два. Час преди да падне нощната тъма, стигнаха до разклонение на пътеката. Продължиха още трийсет разтега по долното, пуснаха поводите и подкараха напред ратидските коне, след това се върнаха до разклона и продължиха по горната пътека. Делъм слезе и изостана, за да заличи дирите.
Щом звездното колело се завъртя в небето, отбиха от каменистата пътека и си намериха малка поляна, където да вдигнат бивака си. Ядоха — глиганско, после Делъм отиде да нагледа конете и да ги изтрие с влажен мъх. Животните бяха уморени и ги остави невързани, та да могат да походят по поляната.
Карса огледа раните си и забеляза, че са започнали да се слепват. Така ставаше при Теблор. Доволен, намери в дисагите шишенцето с кръвно масло и почна да оправя оръжието си. След малко Делъм се върна и двамата с Байрот последваха примера му.
— Утре оставяме тази пътека — рече Карса.
— И хващаме надолу по широките и по-леките в долината ли? — попита Байрот.
— Ако сме бързи, можем да прекосим земята на Ратид за един ден — рече Делъм.
— Не. Ще яздим нависоко, по козите и овчи пътеки — отвърна Карса. — После отново слизаме в долината. Байрот Гилд, щом ловът е тръгнал, кой ще остане в селото?
Тежкият мъж придърпа новия си мечи ямурлук и се загърна в него, преди да отговори:
— Младоци. Жени. Старите и недъгавите.
— Псета?
— Не, ловът ще ги е взел. Тъй че нападаме селото, главатарю.
— Да. После намираме дирята на лова.
Делъм вдиша дълбоко и бавно издиша.
— Карса Орлонг, селото на нашите жертви дотук не е единственото село. Само в първата долина има поне още три. Ще се разчуе. Всеки воин ще вдигне меча си. Всяко псе ще бъде отвързано и насъскано. Воините може и да не ни намерят, но псетата ще ни намерят.