Зад купчината срутили се камъни подът се изравняваше, покрит с килим от сухи листа. Светлината на залязващото слънце нашарваше с жълти петна едната стена и плътните редове всечени в нея глифове. В центъра на пещерата имаше струпани на пирамида камъни.
Захапката не се виждаше никакъв, но кучешките следи прекосяваха пода и се губеха в мрака отзад.
Делъм пристъпи напред, примижа срещу един глиф и каза:
— Този кръвен знак не е ратидски. Нито сунидски.
— Но думите под него са на Теблор — каза Карса.
— Стилът е много… натруфен — намръщи се Делъм.
Карса започна да чете на глас:
— „Аз изведох семействата, що оцеляха. Надолу от горните земи. През скършените жили, що кървяха под слънцето…“ Скършени жили?
— Лед — каза Делъм.
— Който „кърви“ под слънцето, аха. „Бяхме съвсем малко. Кръвта ни бе мътна и щеше да помътнее още. Разбрах нуждата да разбия това, което бе останало. Защото Т’лан Имасс все още бяха близо, разярени и озверели от безжалостното си клане.“ — Карса се навъси. — Т’лан Имасс? Не ги знам тия две думи.
— И аз — отвърна Делъм. — Някое вражеско племе навярно. Продължи да четеш, Карса Орлонг. Твоето око е по-бързо от моето.
— „И тъй, откъснах мъж от жена. Дете от родител. Брат от сестра. Нови семейства създадох и ги отпратих. Всяко в различна посока. Провъзгласих Законите на изолацията, както ни бяха дадени от Икариум, когото бяхме подслонили веднъж и чието сърце се изпълни със скръб, като гледаше какво е останало от нас. Законите на изолацията щяха да са нашето спасение, да прочистят кръвта и да укрепят чедата ни. Към всички, които ще дойдат след нас, и към всички, които ще прочетат тези слова — това е моето оправдание…“
— Тревожат ме тези думи, Карса Орлонг.
Карса му хвърли поглед през рамо.
— Защо? Те нищо не означават за нас. Бълнувания на някакъв си старец. Толкова много думи — да изсече всички тези букви са му трябвали години, а само луд би направил такова нещо. Луд, който се е заровил тук, прогонен от хората си…
Делъм го изгледа с присвити очи.
— Прогонен ли? Може би си прав, главатарю. Чети още — да чуем какво му е оправданието и сами да отсъдим.
Карса сви рамене и пак се обърна към каменната стена.
— „За да оцелеем, трябва да забравим. Тъй ни рече Икариум. Онези неща, които са ни сполетели, онези неща, които ни размекнаха. Трябва да ги изоставим. Трябва да разрушим своите…“ — не я знам тази дума — „… да строшим всеки камък, та да не остане доказателство какво сме били. Трябва да изгорим своята…“ — и тази не я знам — „… и нищо освен пепел да не оставим. Трябва да забравим своята история и да подирим само най-древните си легенди. Легенди, разказващи за време, когато сме живели просто. В горите. С лов, с вадене на риба от реките, с гледане на коне. Когато законите ни са били закони на разбойника, на убиеца, когато всичко се е измервало със замаха на меча. Легенди, мълвящи за кръвни вражди, за убийства и насилия на жени. Трябва да се върнем към онези ужасни времена. Да изолираме кръвните си потоци, да изтъчем нови, по-малки мрежи на родство. Нови нишки трябва да се родят от насилие, че само с насилие те ще са редки и случайни. За да пречистим кръвта си, трябва да забравим всичко, което бяхме, и да преоткрием какво сме били…“
— Тук, долу — каза приклекнал Делъм. — Още по-долу. Чети тук, Карса Орлонг.
— Тъмно е, Делъм Торд, но ще се опитам. А, да. Това са… имена. „Дадох тези нови племенни имена, имена, дадени от моя баща за синовете му.“ Има списък. „Барид, Санид, Фалид, Урад, Гелад, Манид, Ратид и Ланид. Това ще са новите племена…“ Много тъмно стана вече за четене, Делъм Торд… А и нямам желание — добави той, изведнъж смразен. — От паяк са нахапани тези мисли. От треска са изкривени в лъжи.
— Фалид и Ланид са…
Карса се изправи.
— Стига, Делъм Торд.
— Името на Икариум е съхранено в нашите…
— Престани! — изръмжа Карса. — Капка смисъл няма в тези думи!
— Щом казваш, Карса Орлонг.
Захапката се появи откъм някаква още по-тъмна цепнатина.
Делъм я посочи.
— Тялото на онзи, който е издълбал това, лежи вътре.
— Където е допълзял, за да умре — изсмя се презрително Карса. — Да се връщаме при Байрот. Конете може да се подслонят тук. Ние ще спим навън.
Двамата се обърнаха и закрачиха към изхода. Захапката се задържа още миг до купчината камъни. Очите му блестяха в тъмното.
След две нощи тримата спряха конете над долината на Сунид. Планът да подмамят след себе си ратидски преследвачи се бе провалил, защото последните две села, на които се натъкнаха, отдавна бяха изоставени. Пътеките бяха обрасли, а дъждовете бяха отмили въглените от дупките на огнищата и в земята бяха останали само черни, обрамчени с червено кръгове.