— И кой ще ни поведе? — ухили се с насмешка Байрот. — Кой ще обедини племената ни?
— Замълчи — изръмжа Делъм и очите му блеснаха. — Байрот Гилд, от устата ти чувам непристойна завист. С това, което извършихме тримата, с това, което нашият главатар вече постигна… кажи ми, Байрот Гилд, нима все още ни поглъщат сенките на древните герои? Аз казвам — не. Карса Орлонг вече крачи сред онези герои. И ние крачим с него.
Байрот се излегна и изпружи крака до огнището.
— Както кажеш, Делъм Торд. — Треперливата светлина разкри широката му усмивка, насочена уж към пламъците. — „Кой от равнините дръзва да стъпи в нашите земи?“ Карса Орлонг, ние вървим през пуста долина. Опразнена от Теблор, да. Но какво ги е прогонило? Може пък страховитите Теблор отново да са заплашени от поражение.
Дълго никой не проговори. Накрая Делъм хвърли една клонка в огъня и промълви:
— Може пък между сунидите да няма герои.
Байрот се изсмя.
— Да бе. Сред всички Теблор има само трима герои. Ще стигнат ли, как мислиш?
— Трима е по-добре от двама — отсече Карса. — Но ако потрябва, ще стигнат и двама.
— Моля се на Седмината умът ти никога да не познае червея на съмнението, Карса Орлонг.
Карса стисна дръжката на меча.
— А, това ли било. Синът като бащата. Обвиняваш ме в слабостта на Сънъг?
Байрот го изгледа и бавно поклати глава.
— Баща ти не е слаб, Карса Орлонг. Ако тук и сега ще говорим за съмнения, те засягат Палк и неговия геройски набег до Силвърлейк.
Карса скочи и измъкна кръвния меч.
Байрот не помръдна.
— Не виждаш това, което виждам аз — кротко заговори той. — В тебе има скрита сила, Карса Орлонг. В това, че си син на баща си. Преди малко излъгах, като казах, че се моля да не познаеш никога съмнението. Точно за обратното се моля, главатарю. Моля се съмнението да те споходи, да те закали с мъдростта си. Героите от нашите легенди, Карса Орлонг, са били ужасни, били са чудовища, защото им е била чужда несигурността.
— Изправи се пред мен, Байрот Гилд, защото не мога да те убия, докато мечът ти не е изваден.
— Няма, Карса Орлонг. Ти не си мой враг.
Делъм загреба пръст с шепи и я пусна върху огъня между двамата.
— Късно е. И може би е така, както предполага Байрот — че не сме толкова сами в тази долина, колкото вярвахме. Най-малкото може да има съгледвачи на отсрещния скат. Главатарю, тази нощ имаше само думи. Да оставим леенето на кръв за истинските си врагове.
Карса остана прав. Гледаше гневно Байрот Гилд.
— Думи — изръмжа той. — Да. За думите, които изрече Байрот Гилд, трябва да се извини.
— Аз, Байрот Гилд, моля за прошка за думите си. Е, Карса Орлонг, ще прибереш ли вече меча си?
— Предупреден си — рече Карса. — Следващия път няма да се смиря така лесно.
— Предупреден съм.
Сунидското село беше затънало в трева и млади дръвчета. Пътеките почти се бяха скрили сред трънаците, но тук-там между каменните основи на кръглите домове се виждаха следи от пожари и насилие.
Делъм слезе от коня си и заровичка из развалините. Само след няколко мига намери първите кости.
— Набег — изсумтя Байрот. — Не са оставили оцелели.
Делъм се изправи: държеше счупена стрела.
— Мъже от низините. Сунидите не държат много кучета, иначе нямаше да ги сварят неподготвени.
— Сега започваме ние — рече Карса. — Не набег, а война. Тръгваме за Силвърлейк не като уриди, а като Теблор. И ще нанасяме мъст. — Слезе, извади от торбата си четири корави парчета кожа и започна да ги стяга на краката на Хавок, за да го опази от тръните. Другите двама воини последваха примера му.
— Води ни, главатарю — каза Делъм, щом свърши и се метна на коня си.
Карса вдигна трикраката кучка и я постави отново на гърба на Хавок. После го яхна и погледна Байрот.
Плещестият воин също се метна на коня си. Лицето му беше свъсено.
— Води ни, главатарю.
— Ще яздим толкова бързо, колкото позволява земята — рече Карса и намести трикракото псе върху бедрата си. — Щом излезем от тази долина, тръгваме на север, после отново на изток. До утре вечер трябва да сме близо до Прохода на костите, най-южния път, който ще ни отведе до Силвърлейк.
— А ако по пътя се натъкнем на хора от равнините?
— Тогава, Байрот Гилд, ще започнем да събираме трофеи. Но не трябва да допускаме никой да избяга. Нападенията ни над всяка ферма трябва да са пълна изненада, та да не избягат децата.
Заобиколиха селото и навлязоха в гората. Храстите под дърветата бяха по-рехави, което им позволяваше да продължат в лек галоп. Скоро пътеката се закатери по склона. По здрач стигнаха билото и дръпнаха юздите на запотените коне.