На север и изток хоризонтът представляваше нащърбена черта от планини с върхове, покрити със сняг, и реки от бяло, проснали се по склоновете. Точно пред тях, след стръмния пропад от триста или повече стъпки, се простираше широко, обрасло с гора дефиле.
— Не виждам огньове — каза Делъм, след като огледа загърнатата в сянка долина.
— Трябва да заобиколим този ръб на север — каза Карса. — Няма пътеки, които минават през скалата.
— Конете трябва да си починат — рече Делъм. — Но тук на високото ще се виждаме, главатарю.
— Ще ги водим тогава — отвърна Карса и слезе.
Смъкна трикраката кучка на земята и Захапката се примъкна до нея. Карса хвана юздата на Хавок.
Пътеката продължаваше трийсетина крачки покрай скалния ръб, след което леко се спускаше надолу — достатъчно, за да се скрие очертанието на фигурите им на фона на небето.
Продължиха, докато звездният кръг не измина една пета от пътя си, и намериха оградена с високи скали падина, където да си направят бивака. Делъм се залови да приготви яденето, докато Байрот изтърка конете.
Карса взе Захапката и самката му и тръгна да огледа пътя напред. Дотук единствените пътеки, които срещаха, бяха от планински кози и диви овце. Той знаеше, че напред и надолу има река, носеща оттичащите се води от северните склонове на планините, врязала тесен проход в скалите.
Двете кучета изведнъж се подплашиха и се блъснаха в краката му — отскочиха от някаква тъмна дупка вляво. Карса посегна да успокои Захапката и усети, че песът трепери. Извади меча си и подуши въздуха, но не можа да помирише нищо опасно, нито се чу някакъв звук откъм загърнатата в мрак скална ниша — а беше достатъчно близо, за да чуе дишането, ако някой се криеше вътре.
Пристъпи предпазливо напред.
На каменния под лежеше масивна плоча, с не повече от лакът празно място от трите й страни, където се издигаха скалните стени. Повърхността й беше необработена, но от самия камък като че ли струеше смътна сива светлина. Карса се приближи още малко, после бавно се наведе и се взря в неподвижната ръка, която стърчеше изпод едната страна на плочата. Беше мършава, но цяла, кожата беше добила млечно синкавозелен цвят; ноктите бяха изпочупени, пръстите — с полепнал по тях бял прах.
Всичко в обсега на ръката беше изподрано с жлебове, врязани дълбоко в камъка, докъдето можеха да стигнат пръстите, в хаотични, безредни шарки.
Ръката не беше нито на теблор, нито на човек от равнините, а с големина някъде по средата. Костите изпъкваха, пръстите бяха тесни, дълги и като че ли с прекалено много стави.
Нещо от присъствието му — може би дъхът му, щом се наведе да я огледа — бе усетено, защото ръката изведнъж се сви, потръпна и се отпусна с изпънати пръсти върху камъка. И сега Карса видя непогрешимите белези, че в миналото животни са нападали тази ръка — планински вълци и още по-свирепи зверове. Беше дъвкана, драскана и хапана, но както изглеждаше — така и не беше пострадала. Ръката отново потръпна и пак се отпусна.
Карса чу зад себе си стъпки и се обърна. Делъм и Байрот идваха с извадени оръжия.
— Кучетата се върнаха изплашени — избоботи Байрот.
— Какво намери, главатарю? — прошепна Делъм.
— Демон — отвърна Карса. — Затиснат за цяла вечност под камъка. Още е жив.
— Форкассала.
— Много истина има в легендите ни, изглежда.
Байрот го подмина и се приближи до плочата. Наведе се към ръката, огледа я, после се изправи и се върна при двамата.
— Форкассала. Демонът на планините — Оня, що търсеше мир.
— Във времената на Войните на духа, когато старите ни богове все още са били млади — рече Делъм. — Какво помниш от това сказание, Карса Орлонг? То е толкова кратко, само накъсани парчетии. Самите стареи признават, че повечето от него е изгубено отдавна, преди да се пробудят Седмината.
— Парчетии — съгласи се Карса. — Войните на духа са били две или три нашествия и не са имали почти нищо общо с Теблор. Чужди богове и демони. Битките им разтърсвали планините, а сетне останала само една сила…
— Икариум се споменава единствено в това сказание — прекъсна го Делъм. — Карса Орлонг, може Т’лан Имасс — споменатите в пещерата на онзи старей — да са участвали във Войните на духа и да са били победителите… а сетне са си отишли и не са се върнали. Може би тъкмо Войните на духа са разбили нашия народ.
Погледът на Байрот остана прикован в плочата. Изведнъж той промълви:
— Демонът трябва да се освободи.
Карса и Делъм се обърнаха към него, онемели от думите му.