— Нищо не казвайте, преди да съм свършил — продължи Байрот. — За Форкассала е казано, че дошъл на мястото на Войните на духа в стремежа си да постигне мир между враждуващите. Това е едно от парчетата на сказанието. Заради този негов стремеж демонът бил унищожен. Това е друго парче. Икариум също се е стремял да спре войната, но пристигнал твърде късно, а победителите са знаели, че не могат да го победят, тъй че не се и опитали. Трето парче. Делъм Торд, думите в пещерата също говореха за Икариум, нали?
— Да, Байрот Гилд. Икариум дал на Теблор законите, осигурили оцеляването ни.
— Все пак, ако са могли, Т’лан Имасс щяха и него да затиснат с камък.
Карса се обърна и пристъпи към плочата. Сиянието й глъхнеше на места, подсказваше, че магията е древна, че силата, вложена в нея, бавно се изчерпва. Стареите на Теблор правеха магия, ала много рядко. След пробуждането на Ликовете чародейството се явяваше като божие благоволение, в границите на съня или транса. Старите легенди разправяха за злокобни магии, правени наяве, за гибелни оръжия, закалени с проклятия, ала Карса подозираше, че всичко това са само измислици, за да се втъкат повече ярки цветове в сказанията. Той се намръщи и каза:
— Не я разбирам тази магия.
Байрот и Делъм застанаха до него. Ръката продължаваше да лежи отпусната, неподвижна.
— Дали демонът може да чува думите ни? — каза Делъм.
— И да може, защо трябва да ни разбира? — изсумтя Байрот. — Ония долу говорят на друга реч. Демоните също трябва да си имат своя.
— Все пак е дошъл да сключва мир…
— Не може да ни чуе — увери ги Карса. — Може само да усеща присъствието на някого… или нещо.
Байрот сви рамене и приклекна до плочата. Посегна, поколеба се, след това опря длан в камъка.
— Нито е горещ, нито студен. Тая магия не е за нас.
— Значи не е за да пази, само да съхрани — предположи Делъм.
— Тримата би трябвало да можем да вдигнем плочата.
Карса го изгледа.
— Какво искаш да пробудиш, Байрот Гилд?
Байрот го погледна и присви очи. После лицето му се отпусна и той се усмихна.
— Носител на мир?
— Няма полза от мир.
— Мир трябва да има между Теблор. Инак никога не ще се обединят.
Карса килна глава да премисли думите на Байрот.
— Тоя демон може да е полудял — измърмори Делъм. — От колко ли време стои затиснат под тоя камък?
— Трима сме — рече Байрот.
— Но този демон е от време, когато сме били надвити, и ако ония Т’лан Имасс са го затиснали, направили са го, защото не са могли да го убият. Байрот Гилд, може да излезе, че тримата сме едно нищо пред това същество.
— Ще сме спечелили благодарността му.
— Треската на лудостта не познава приятели.
Двамата воини погледнаха Карса.
— Не можем да знаем ума на един демон — рече той. — Но едно нещо можем да видим, и то е как все още се стреми да се защити. Тази единствена ръка го е предпазвала от какви ли не зверове. Виждам в това настойчивост, свързана с цел.
— Търпението на безсмъртен. — Байрот кимна. — Виждам същото като теб, Карса Орлонг.
Карса се обърна към Делъм.
— Делъм Торд, все още ли храниш съмнения?
— Да, главатарю. Но ще ти дам силата си, защото виждам решимост в очите ти. Тъй да бъде.
Без повече думи, тримата уриди се наредиха от едната страна на каменната плоча, клекнаха и изпънаха ръце да хванат ръба.
— На четвъртия дъх — заповяда Карса.
Камъкът се повдигна със стържещ звук и облак прах. Напрегнаха се, обърнаха го и той избумтя в скалната стена.
Демонът беше затиснат на една страна. Огромната тежест на плочата би трябвало да е разместила кости и премазала мускули, но се оказа, че не е могла да надвие съществото. За хиляди и хиляди години то бе успяло да изрови груба, неравна яма за половината от странно издълженото си тяло. Ръката, затисната под тялото, беше изровила място най-напред за себе си, после бавно беше направила жлебове за едното бедро и едното рамо. Двете боси стъпала също бяха направили нещо подобно. Прах покриваше фигурата като тъмносив саван. Застоялият въздух, който се вдигна от ямата, видимо се завихри, натежал от странна, напомняща за насекоми воня.
Тримата воини стояха и гледаха демона.
Съществото все още не се беше раздвижило, ала при все това виждаха колко странно е. Издължени крайници с повече стави, кожата — изпъната и бледа като лунна светлина. Водопад синьо-черна коса се спускаше от обърнатата по очи към пода глава като тънки корени, образуващи плетеница върху каменния под. Демонът беше гол. И женски.
Крайниците се сгърчиха.
Байрот пристъпи напред и заговори с тих, утешителен глас:
— Ти си свободен, демоне. Ние сме Теблор, от племето Урид. Ако желаеш, сме решили да ти помогнем. Кажи ни какво искаш.