Крайниците бяха спрели гърча си и вече само потръпваха. Ръката, която бе стояла цяла вечност в мрак, се измъкна изпод тялото и заопипва плоския каменен под. Върховете на пръстите закъсаха кичури коса — те се разпадаха на прах. После ръката спря и замря като другата. По врата и раменете се изопнаха мускули, по ръцете също, и демонът се надигна с бавни, отсечени напъни. Заскуба черните, разпадащи се на прах кичури, докато не се откри темето — гладко и бяло.
Байрот пристъпи да помогне, но Карса изпъна ръка и го спря.
— Не, Байрот Гилд. Предостатъчно натиск е познала. Не мисля, че иска да бъде докосвана за дълго време, може би завинаги.
Байрот прикова свъсен поглед в Карса, но после въздъхна и рече:
— Карса Орлонг, чувам мъдрост в думите ти. За стотен път ме изненадваш — не, не исках да те обидя. На път съм да изпитам възхита — забрави острите ми думи.
Карса сви рамене и се обърна към демона.
— Сега можем само да чакаме. Познава ли жажда един демон? Глад? Гърлото й не е вкусило вода от поколения, стомахът е забравил за какво служи, дробовете не са вдишвали пълно, откак е била затисната с плочата. Добре поне, че е нощ, защото слънцето можеше да е като огън за очите й…
И спря, защото демонът, изправен на ръце и колене, вдигна глава. Едва сега можаха да видят лицето й.
По кожата, лъскава като мрамор, нямаше ни една бръчка; широкото чело лъщеше над огромни, тъмни като полунощ очи, които изглеждаха сухи и плоски, като оникс под пластове прах. Високи скули, пресъхнала и покрита с кристалчета уста.
Жената бавно клекна, после се напрегна да стане.
Трудно беше дори да гледат, но се насилиха да не й помогнат.
Тя като че ли го забеляза и едната страна на устата й леко се кривна нагоре.
Това едничко трепване преобрази лицето й и Карса усети как изтупка сърцето му. „Надсмива се на собственото си окаяно състояние. И това е първото й чувство, след като е освободена. Смут, но и иронията съзира в това. Чуй ме, Уругал Втъкани, ще накарам онези, които са я затворили, да съжалят за деянието си, ако те или потомците им все още живеят. Тези Т’лан Имасс — те ме превърнаха в свой враг. Аз, Карса Орлонг, така се заклевам.“
Делъм донесе мях с вода — стъпките му се забавиха, като видя, че жената се изправя.
Беше мършава, с ъгловато тяло. Гърдите й бяха високи и раздалечени, гръдната кост изпъкваше. Ребрата й сякаш бяха повече от обичайното. На ръст бе не по-висока от дете.
Видя меха в ръцете на Делъм, но не посегна към него, а се обърна и се вторачи в мястото, където беше лежала.
Ако не се броеше повдигането и отпускането на гърдите й от дишането, бе съвсем неподвижна.
— Ти ли си Форкассала? — попита Байрот.
Тя го погледна, отново с полуусмивка.
— Ние сме Теблор — продължи Байрот, при което усмивката й леко се разшири: според Карса със странен привкус на насмешка, като че ли знаеше кои са и какви са.
— Разбира ни — каза той.
Делъм пристъпи към нея с меха. Тя го погледна и поклати глава.
Прахта като че ли се беше махнала от очите й и устните й като че ли вече бяха малко по-пълни.
— Съвзема се — каза Карса.
— Свобода само й е трябвала — каза Байрот.
— Както изсъхналият от слънцето лишей омеква нощем — рече Карса. — Жаждата й се утолява само от въздуха…
Тя рязко се обърна към него и тялото й се стегна.
— Ако съм те обидил…
Преди да успее да си поеме дъх, вече се бе нахвърлила върху него. Пет съкрушителни удара и той се намери проснат на гръб, а коравият каменен под бръмчеше, все едно че е легнал в гнездо на огнени мравки. В дробовете му нямаше въздух. Болка кънтеше в тялото му. Не можеше да помръдне.
Чу бойния вик на Делъм — прекъснат от приглушено хриптене, — после още едно тяло тупна на пода. Байрот извика от другата страна:
— Форкассала! Стой! Остави го…
Карса примига да махне сълзите в очите си. Лицето й се надвеси над неговото. Приближи се още, очите й вече блестяха като черни езера, устните й бяха пълни и почти пурпурни на звездната светлина. Зашепна му дрезгаво на езика на Теблор:
— Няма да те оставят, нали? Тези нявгашни мои врагове. Май не им стига да им потроша кокалите. — Нещо в очите й изведнъж омекна. — Видът ви заслужава по-добро. — Лицето й бавно се отдръпна. — Ще трябва да чакам. Да чакам и да видя какво ще стане от теб, преди да реша дали да ти донеса своя вечен мир.
— Форкассала! — обади се Байрот. Гласът му отекна в пещерата.
Тя се изправи и се обърна с невероятна плавност.
— Толкова сте паднали! Да изкривите така името на моя вид, да не говорим за собственото ви. Аз съм Форкрул Ассаил, което значи Връхлитащите. Млад воин, не демон. Наречена съм Покой, Носителката на мир, и ви предупреждавам, страстта да нося това име е много силна у мен в този миг, тъй че махни ръката си от това оръжие.