— Това ли е пътят ни надолу? — Байрот пристъпи до Карса и се вторачи изумен в главатаря. — Не можем! Това ще се срине под краката ни! Под копитата на конете!
Карса се наведе и изтръгна една скала от земята. Хвърли я надолу по пътеката. Там където падна, шистите се раздвижиха, затрепериха и се хлъзнаха надолу в усилваща се лавина, която догони отскачащия камък и изчезна в мъглите.
И разкри широки груби стъпала.
Изцяло от кости.
— Точно както каза Палк — промълви Карса и се обърна към Байрот. — Хайде. Пътят ни чака.
Байрот свъси вежди.
— Спор няма, Карса Орлонг. Под нозете ни ще се открие истина.
Карса се намръщи.
— Това е единственият път надолу от планината. Нищо друго няма, Байрот Гилд.
Воинът сви рамене.
— Както кажеш, главатарю.
Заслизаха. Карса водеше.
На големина костите бяха като на хора от равнините, ала по-тежки и по-здрави, станали на камък от времето. Тук-там се мяркаха еленови рога и бивни, а също и изваяни изкусно шлемове от черепите на едри зверове. Цяла армия беше избита тук, а след това от костите бяха съградени тези злокобни стъпала. Мъглите ги бяха покрили с влага, но всяко стъпало беше здраво и леко извито назад, за да намали риска от подхлъзване. Скоростта на двамата воини на Теблор се забавяше само от предпазливото стъпване на конете.
Каменната лавина, предизвикана от Карса, като че ли беше разчистила пътя чак до каменната тераса, където реката се събираше, преди да се хвърли в долината. Воините се спуснаха още хиляда крачки. Грохотът на водата отляво се усилваше, отекваше все по-гръмко в назъбените скали отдясно. С всяка стъпка сумракът около тях се сгъстяваше.
Над терасата властваше бледа призрачна светлина, накъсана от непроницаеми пелени мъгла. Костите се изравниха в нещо като под, изникващ от скалната стена, за да продължи под реката, която вече тътнеше, гигантска и чудовищна, на двайсетина крачки вляво от двамата.
Конете трябваше да отдъхнат. Карса погледа тръгналия към реката Байрот, после се обърна към Делъм, който се беше свил сред разтрепераните кучета. Смътното сияние, излъчващо се от костите, сякаш носеше със себе си неестествено мразовито дихание. Гледката бе някак странно безцветна, мъртва. Дори неизмеримата мощ на стичащата се вода изглеждаше безжизнена.
Байрот се върна.
— Главатарю, тези кости… Продължават под водата до другия бряг. На дълбочина почти колкото ръста ми, докъдето можах да видя. Десетки хиляди са умрели, за да се направи това. Десетки пъти по десетки хиляди. Цялото корито…
— Достатъчно отдъхнахме, Байрот Гилд. Отгоре се свличат камъни — или стражът се спуска, или ще има ново свлачище, за да зарови онова, което открихме. Много такива свлачища трябва да има, защото тия от равнините са се изкачили оттук, а това е било само преди няколко дни. Но ние заварихме склона отново заровен.
На лицето на Байрот се изписа тревога и той хвърли поглед през рамо към плоските камъчета, хлъзгащи се от пътеката над тях. Бяха повече, отколкото допреди миг.
Поведоха конете към ръба на терасата. Склонът бе твърде стръмен, за да задържи свлачище, стъпалата се виеха надолу, докъдето стигаше поглед. Конете се запънаха.
— Много ще сме уязвими по този път, Карса Орлонг.
— Бяхме уязвими по целия път дотук, Байрот Гилд. Онзи зад нас вече изтърва най-добрата си възможност. Точно затова съм убеден, че сме го задминали и че камъните, които сега падат отгоре, предвещават поредното свлачище и нищо друго.
И Карса поведе Хавок надолу.
След трийсетина крачки чуха отгоре смътен тътен, по-дълбок от рева на реката. Към тях се понесе порой камъни, ала мина встрани. Последва го дъжд от кал.
Продължаваха все надолу и надолу, докато умората не се просмука в крайниците им. Мъглите като че ли оредяха, но може би беше само защото очите им привикваха към сумрака. Колелата на слънцето и звездите минаваха над тях невидими и невиждащи. Единствените средства, с които можеха да измерят времето, бяха гладът и умората. Спиране нямаше да има, докато спускането не свършеше. Карса беше изгубил броя на завоите надолу и надолу — онова, което приличаше на хиляда крачки, се оказа много повече. Реката до тях все така ревеше в облаците мъгла, скриващи долината под тях и небето над главите им. Светът се беше стеснил до безкрайните костени стъпала под кожените им обуща.
Стигнаха до още една тераса и костите изчезнаха под мляскаща под нозете им кал и туфи яркозелена трева. Земята беше осеяна с нападали клони, обрасли с мъх. Мъглите скриваха всичко.
Най-сетне изведоха конете на равно и те замятаха глави. Делъм и псетата се скупчиха встрани, мокри и разтреперани.