— Но защо? Наистина ли си толкова верен на идеята за апокалипсис? За хаос и разрушение?
— Не. Нещо друго съм си наумил. Трябва да поговоря с богинята — преди да е взела душата на Ша’ик.
Хеборик го гледаше мълчаливо. Какво ли искаше Л’орик от тази отмъстителна и безумна богиня?
— Има две Фелисин — промълви Л’орик, притворил очи. — Спаси тази, която можеш, Хеборик Лека ръка.
— Все някой ден ще разбера кой си ти всъщност, Л’орик — изръмжа Хеборик.
Висшият маг се усмихна.
— И ще откриеш тази проста истина — аз съм син, живеещ без надежда, че някога ще може да изравни стъпките си с тези на своя баща. И това ще обясни всичко, което трябва да знаеш за мен. Върви, дестраянте. И я пази добре.
Призраците се завъртяха — ръждива прах се посипа от броните им — и отдадоха чест на куцукащия покрай тях Карса Орлонг. „Те поне не са оковани във вериги“, вяло си помисли той.
Кървавата диря го бе отвела сред гъмжилото от руини, незаселена част от древния град, прочута с безбройните си мазета, ями и опасно наклонени стени. Надушваше звяра. Беше наблизо, сврян в някой ъгъл, подозираше Карса.
Или — по-вероятно — беше решил да го нападне от някое място, идеално за засада.
Стига бавно капещата кръв да не издаваше скривалището му.
Карса погледна задънената уличка на пет крачки вдясно. Беше загърната в мастилено тъмни сенки. Стъпките му заотекваха несигурни и неравни от болка и колебание — и не всичко беше преструвка. Дръжката на меча беше лепкава от кръв и можеше да му изневери при удар.
Сенки разкъсваха непрогледния мрак, сякаш двете първични сили се бяха вкопчили във война и втората отстъпваше. Карса разбра, че утрото иде.
Стигна до уличката.
И хрътката нападна.
Мечът разпра кожа и се хлъзна под туловището на звяра. Хрътката се претърколи и се изправи.
Карса се обърна към нея.
Звярът се присви, готов за нов скок.
Изхвърчалият в прохода кон изненада и хрътката, и тоблакая. Изпадналото в паника животно препускаше слепешката и това стана ясно, щом се натресе в хрътката.
На гърба му имаше двама ездачи. И двамата изхвърчаха от седлото.
Конят успя някак да се задържи прав и продължи напред тежко задъхан. Хрътката заора с нокти в камъните и се помъчи да се надигне.
Карса изръмжа, скочи напред и заби острието на меча в гърлото й.
Кръвта плисна, хрътката се олюля, тръсна глава и забълва червена пяна по камъните.
Единият от ездачите притича. Увенчаният с шип топуз в края на млатилото изсъска във въздуха и се стовари с тътен върху главата на звяра. Последва втори удар отгоре и дебелият череп изпращя.
Карса пристъпи напред, замахна с две ръце и най-сетне треперещите крака се огънаха под туловището на звяра.
Рамо до рамо, Леоман и Карса пристъпиха, за да го довършат. След още десетина удара чудовището издъхна.
Коураб Билан Тену’алас залитна към тях, държеше счупения си меч.
Карса изтри кръвта от своя, изгледа с гняв Леоман и изръмжа:
— Не ми беше нужна помощта ти.
— Но твоята беше нужна на мен — ухили се Леоман.
Перла се измъкна от изкопа и се изправи над проснатите трупове. След доста елегантното убийство на Хенарас нещата се бяха затъркаляли стръмно надолу — „По-стръмно от изкопа зад мен.“ Безброй стражи, после — призрачната армия, чиито оръжия съвсем не бяха илюзорни. Главата още го болеше от „целувката“ на Лостара — „Проклета жена, тъкмо когато бях решил, че съм я разбрал…“
Бяха го секли и кълцали през целия проклет лагер и сега залиташе полузаслепен към руините.
Тъмнината се разкъсваше. Куралд Емурлан се разтваряше като цвят на смъртта, с оазиса в тъмното му сърце. Под този магически напор можеше само да тича презглава по пътеката.
Докато Лостара стоеше настрана, все още можеха да спасят нещо от всичко това.
Стигна до ръба, спря и надникна в рова, където я беше оставил. Никакво движение. Или се беше спотаила долу, или беше излязла. Върна се на пътя и запристъпва напред.
„Мразя такива нощи. Нищо не става по план…“
Нещо го удари силно в слепоочието. Зашеметен, той падна и опря лицето си в камъните.
Над главата му избоботи глас:
— Това беше за град Малаз. И още ми дължиш.
— След Хенарас? — изломоти Перла и думите му издухаха облачета прах. — Би трябвало ти да ми дължиш.
— За нея? Не си струва да се брои.
Нещо изтупа тежко на земята до Перла. Изтупа и изпъшка.
— Добре — въздъхна Нокътят. „Хайде, пак прах. Миниатюрен Вихър ще правим.“ — Добре, дължа ти.
— Радвам се, че се разбрахме. Хайде, вдигни малко шум. Твоята ще трябва да те потърси… рано или късно.