Перла се вслуша в отдалечаващите се стъпки.
„Чародеецът май не е в настроение за разговор.“
„С мен де.“
„Ужасно съм унизен.“
Вързаният до него изпъшка отново.
Перла неволно се усмихна.
На изток небето избледня.
И тази нощ свърши.
26.
На този ден Рараку се надига.
Богинята на Вихъра беше доскоро яростна буря от пясък и вятър. Стена, обкръжаваща младата жена, някогашната Фелисин от дома Паран, която бе станала Ша’ик, Избраната и върховен повелител на Армията на Апокалипсиса.
Фелисин беше майчиното й име. След това го беше направила име на осиновената си дъщеря. Ала самата тя го беше изгубила. Понякога обаче, в най-дълбоките часове на нощта, в недрата на вътрешната й, непроницаема тишина, тя зърваше за миг онова момиче. Виждаше се такава, каквато се беше виждала някога — зацапаното отражение в лъскаво огледало. С кръгли червени бузки, широка усмивка и лъчезарни очи. Дете, с брат, който я обожаваше, който я подрусваше на коляното си, все едно че е подскачащо конче, и писъците й на страх и възторг изпълваха стаята.
Майка й беше надарена с дара на ясновидството. Това беше добре известно. Уважавана истина. И най-малката дъщеря на тази майка си беше мечтала, че един ден ще открие този талант у себе си.
Ала този дар я споходи само с богинята, с това злостно, ужасяващо същество, чиято душа беше по-съсухрена и от душата на пустинята. И виденията, обсебили Ша’ик, бяха смътни и плашещи. Беше разбрала, че не са породени от ясновидската дарба. Бяха рожби на страха.
На страха на една богиня.
А сега Стената на Вихъра се беше затворила, беше се отдръпнала от външния свят, за да закипи под потъмнялата от слънцето кожа на Ша’ик, по жилите й, да безумства и да пищи оглушително в ума й.
О, имаше сила в това. Сила, вгорчена от старост, жлъчна от злост. И това, което я подхранваше, носеше горчивия вкус на измяната. Късаща сърцето, много лична измяна. Нещо, което трябваше да се е изцерило, да се е притъпило под дебелата здрава тъкан на зарасналия белег. Злостната наслада беше държала раната отворена, подхранвала беше гнойната й жар, докато не остана само омразата. Омраза към… някого, омраза толкова древна, че вече нямаше лице.
В мигове на хладен разум Ша’ик я виждаше такава, каквато е. Безумна, извисила се до такава крайност, че тя разбираше — каквото и престъпление да беше извършено срещу богинята, какъвто и да беше източникът на измяната, не заслужаваше такъв брутален отклик. Съотношенията в самото начало бяха сгрешени. От самото начало. Подозираше, че склонността към безумство е съществувала винаги, тъмни петна, зацапали душата, успяла да изпълзи до своето възнесение.
„Стъпка по стъпка вървим по най-ужасяващи пътища. Тътрим се покрай ръба на неподозирана бездна. Спътниците ни не виждат нищо нередно. Светът изглежда съвсем нормален. Не по-различен от всеки друг — не и външно. Нито вътрешно дори. Освен напрегнатостта, шепнещата паника. Смутът, заплашващ да те извади от равновесие.“
Фелисин, вече Ша’ик, беше разбрала това.
Защото вървеше по същия път.
„Омразата, сладка като нектар.“
„Нагазих в бездната.“
„Луда съм поне колкото богинята. И точно заради това ме избра тя, заради сродните ни души.“
„Коя тогава е тази издатина, в която все още съм се вкопчила така отчаяно? Защо съм така настоятелна във вярата си, че все още мога да се спася? Че мога да се върна — отново да намеря мястото, където лудост няма, където смутът не съществува.“
„Мястото… на детството.“
Стоеше в главната зала, окована в чуждата броня. Почти усещаше как богинята протяга ръце, за да я обгърне отвсякъде — не майчина прегръдка, нищо такова. Тази прегръдка щеше да я задуши напълно, щеше да изцеди от нея всичката светлина, всеки проблясък на самосъзнание.
„Егото й е бронирано в омраза. Не може да погледне навътре, едва прозира навън. Върви едва-едва, влачи краката си, свита и вцепенена, с песента на ръждиви пластини. Зъбите й лъщят в сенките, ала усмивката й е свирепо озъбване.“
„Фелисин Паран, погледнеш ли в това огледало, лошо те чака.“
Навън се прокрадна първият светлик на утрото.
Ша’ик посегна за шлема.
Л’орик едва успяваше да различи позициите на Убийците на кучета по каменните рампи. Никакво движение нямаше там, в предутринната сивота. Беше странно, но не и изненадващо. Току-що отшумялата нощ щеше да накара и най-коравия войник да се поколебае, преди да вдигне очи към небето, да се надигне от укритието си и да се заеме с обичайните задачи в началото на новия ден.