Важна беше само омразата. Нейната ярост и слабост. О, други в племето бяха играли предостатъчно тези игри. Тела се шмугваха през кожите от колиба на колиба, щом се подредяха звездите в шарките на лятото, а и самата тя неведнъж беше разтваряла краката си за мъжа на друга жена или за похотта на някой непохватен младок.
Но сърцето й беше отдадено на единствения мъж, с когото живееше. Законът беше свят.
О, колко чувствен беше той. Дланите му вървяха по стъпките на очите му, за да изваят запретените видения за онази, другата жена там, в най-скришните места. С тези длани беше обгърнал собственото си сърце, за да го отдаде на друга — без да помисли за онази, която доскоро го беше държала за себе си.
Друга, която дори не можа да му отдаде своето в замяна — тя самата се беше погрижила за това, със зли думи и обвинения. Достатъчно зли, за да подтикне другите да я прогонят завинаги.
Но не и преди кучката да избие всички свои близки — освен един.
Глупав мъж. Да отдаде любовта си на тази жена.
Гневът й не беше замрял с Ритуала, не беше умрял и когато самата тя — сломена — бе откъсната от Клетвата и оставена в място на вечна тъмнина. И всеки любопитен дух, който бе чул риданието й, който се бе приближил в съчувствие — е, те бяха засищали глада й и тя беше отнемала силата им. Пласт подир пласт. Защото и те бяха глупави като него, своенравни и склонни да пропилеят силата си за безсмислени неща. Но тя имаше цел.
По повърхността на света се рояха деца. И коя беше майка им? Не друга, а същата оная кучка, която бяха прокудили.
А баща им?
О, да, тя отиде при него. В последната нощ. Направи го. Вонеше на нея, когато го извлякоха на светло на заранта. Вонеше на нея. Истината бе там, в очите му.
Поглед, който тя нямаше — не можеше — да забрави никога.
Мъстта беше звяр, изопнал веригите си. Мъстта беше всичко, за което жадуваше.
Мъстта скоро щеше да се отприщи.
И дори Рараку не можеше да я спре. Децата щяха да измрат.
„Децата ще измрат. Ще прочистя света от котилото им, ще премахна до крак гордата паплач, родена от онази единствена жена. Разбира се, че не можеше да бъде включена в Ритуала. Нов свят беше покълнал в нея.“
„А сега, най-сетне, аз ще се надигна отново. Облечена в плътта на едно такова дете ще убия този свят.“
Виждаше как се отваря пътеката, с пътя напред — открит и мамещ. Проход, ограден от вихрени, тръпнещи сенки.
Щеше да е хубаво да тръгне отново.
Да усеща топлата плът и зноя на кръвта.
Да вкусва вода. И храна.
Да диша.
Да убива.
Замаяна и глуха за всякакви звуци, Ша’ик тръгна надолу по склона. Падината, бойното поле долу я чакаше. Видя малазанските съгледвачи на отсрещния хребет — един от тях препусна обратно към лагера, другите просто стояха и гледаха.
И тя разбра. Точно както знаеше, че ще бъде.
Смътни, далечни викове отекнаха зад гърба й. Тя се усмихна. „Разбира се, двамата воини, които ме очакваха, най-накрая ще се появят. Глупава бях, че се съмнявах в тях. И знам, всеки от тях е готов да застане на моето място.“
„Но не могат.“
„Тази битка е моя. И на богинята.“
— Влез.
Капитан Кенеб спря за миг, за да се овладее, после прекрачи и влезе в командната шатра.
Тя навличаше бронята си. Работа, която щеше да е много по-лесна с някой слуга подръка. Но това, разбира се, не беше в стила на Тавори.
Макар че истината не беше в това, може би.
— Адюнкта.
— Кажете, капитане?
— Идвам от шатрата на Юмрука. Резачът и знахарят се явиха веднага, но беше много късно. Адюнкта Тавори, тази нощ Гамът издъхна. В мозъка му се е скъсал кръвоносен съд — хирургът каза, че е било съсирек и че сигурно се е появил в нощта, когато падна от коня си. Съжалявам…
Тя пребледня и посегна да се подпре на масата.
— Умрял е?
— В съня си.
Тя се обърна и загледа снаряжението, подредено на масата.
— Благодаря, капитане. Сега ме оставете и кажете на Т’амбър…
Отвън се разнесе шум и един уикски младеж нахлу в шатрата.
— Адюнкта! Ша’ик слезе в падината! Предизвиква ви на двубой!
След дълга пауза Тавори кимна.
— Добре. Отменете последната ми заповед, капитане. Двамата сте свободни. — Обърна се и продължи да навлича частите на бронята.
Кенеб даде знак на младежа и двамата излязоха от шатрата.
Отвън капитанът спря. „Точно така щеше да постъпи и Гамът… нали?“
— Ще се бие ли с нея? — попита уикецът.
Той го погледна през рамо.
— Да. Върни се при Темъл, момче. Каквото и да стане, днес ни чака битка. — Изчака, докато младокът се отдалечи.