След това се обърна към скромната палатка на двайсетина крачки вляво. Пред нея нямаше стражи. Кенеб пристъпи и спря на входа.
— Лейди Т’амбър, вътре ли сте?
Тя се появи. Кенеб се стъписа, щом я видя — с кожени доспехи и с дълъг меч на бедрото.
— Адюнктата желае да започне утринната си тренировка?
Кенеб се взря в кротките й кехлибарени очи, от които идваше името й. Бяха сякаш бездънни.
— Гамът умря тази нощ. Току-що уведомих адюнктата.
Погледът на жената пробяга към командната шатра.
— Разбирам.
— А долу в падината между двете армии е Ша’ик… чака. Хрумна ми, лейди, че адюнктата може би ще е благодарна за малко помощ в обличането на бронята…
За негова изненада, тя се обърна към палатката си.
— Не тази сутрин, капитане. Разбирам мотивите ви… но не. Не тази сутрин. Желая ви лек ден, сър.
И влезе.
Той замръзна на място, изумен. „Е добре. Не разбирам жените.“
Обърна се отново към командната шатра и в този момент адюнктата се появи — затягаше връзките на металните ръкавици. Беше с шлема — без забрало, то затрудняваше зрението. Спря, вдигна за миг очи към небето, след което закрачи напред.
Той я изчака да се отдалечи и я последва.
Л’орик се провираше през вихрещите се сенки. Сухите като скелети клони го дращеха, препъваше се в усуканите корени. Не беше очаквал това. Тук трябваше да има пътека, път трябваше да има през гората от черни дървеса.
Проклетата богиня беше тук. Близо. Трябваше да е тук — стига да можеше да намери пътеката.
Въздухът беше влажен и студен, дърветата бяха килнати, все едно че трус беше разтърсил земята. И скърцаха и пукаха от силния вятър. И гъмжеше от духове, от изгубени сенки, които връхлитаха към мага и се отдръпваха. Издигаха се като призраци от земята и съскаха над главата му, докато вървеше все напред и напред.
А сетне, отвъд завесата от дървета — примигващ огън.
Л’орик изпъшка и затича натам.
Беше тя. И пламъците потвърждаваха подозрението му. „Имасс. Влачи след себе си веригите на Телланн, на разбития Ритуал. О, няма място за нея тук. Никакво място няма за нея.“
Подземни духове гъмжаха над пламналото й тяло, струпаната мощ, която бе побрала в себе си в течение на стотици хиляди години. Омраза и злост ги бе извратила в гневни, изпълнени с бяс същества.
Блатната вода и плесента бяха почернили ръцете и краката на Имасс. Мъх покриваше тялото й като провиснала, сплъстена козина. Надолу висяха въжета усукана сива коса, цялата в бодли й репеи. От обгорените очни кухини бълваха пламъци. Костите на скулите бяха побелели и напукани от горещината.
Беззъба, с провиснала долна челюст — едва стоеше, крепяха я само гнилите й жили и сгърчените мускули.
Богинята пищеше пронизително — зловещ писък, който не секваше дори за да си поеме дъх — и на Л’орик му се стори, че се съпротивлява. Пристъпи още няколко крачки към нея.
Беше се заплела в диви лози: стягаха краката и ръцете й като въжета, извиваха се като змии около тялото и врата. Учуди се, че не ги е виждал досега, забеляза, че проблясват — за миг тук, после — там — и се превръщат…
Във вериги.
Изведнъж една от веригите се скъса. Богинята нададе вой и удвои усилията си.
Л’орик пристъпи към нея.
— Богиньо! Чуй ме! Ша’ик… не е достатъчно силна за теб!
„Моето… моето… моето дете! Моето! Отнех го от оная кучка! Моето!“
Върховният маг се намръщи. „Коя? Коя кучка?“
— Богиньо, чуй ме, моля те! Предлагам себе си вместо нея! Разбираш ли?
Още една верига се разкъса.
А зад Л’орик проговори тих глас:
— Не се бъркай, кучи сине.
Той се обърна, но късно. Широкото острие на ножа се заби дълбоко между ребрата му и раздра жестоко пътя си към сърцето.
Или там, където щеше да е сърцето му, ако Л’орик беше човек.
Л’орик простена и се свлече на колене.
Убиецът изтръгна ножа си, наведе се, стисна го за гърлото и пак вдигна ножа.
— Остави го, тъпако! — изсъска друг глас. — Тя къса веригите!
Висшият маг усети как кръвта изпълва гърдите му. Обърна се бавно на една страна и я усети как потече топла от раната. Вече можеше да вижда съвсем ясно богинята…
… и убийците, пристъпващи към нея.
От ножовете им бълваше гъмжило от смъртна магия.
Щом първият нож се заби в гърба й, богинята изкрещя.
Гледаше как я убиват. Дълго, брутално клане. Ястребовите нокти на Корболо, най-отбраните му убийци, които бяха чакали в засада, доведени тук от Фебрил — никой друг не можеше да намери тази пътека — и подкрепени с магическата мощ на Камъст Релой, Хенарас и Файил. Тя отвръщаше с не по-малка ярост и скоро трима от четиримата убийци бяха мъртви — буквално разпрани. Но нови вериги я бяха оковали, теглеха я надолу и Л’орик видя как замряха пламъците в очните й кухини, видя как се сгърчиха и се заотдръпваха духовете, изведнъж усетили се свободни, жадуващи да побегнат. А последният убиец се хвърли напред и заби ножа си. През темето и навътре в черепа. Черна мълния — и убиецът излетя назад. Черепът и ножът се пръснаха и раздраха лицето и гърдите на Ястребовия нокът. Той залитна с писък назад, спъна се в коренищата и рухна на земята.