Веригите запълзяха като змии върху падналото тяло на богинята… докато от нея не остана нищо под грамадата от черни, лъскави железни брънки.
Буйният вятър, разлюлял короните на дърветата, изведнъж стихна и настъпи безмълвие.
„Всички го искаха този откъснат лабиринт. Тази ужасна плячка. Но Тоблакай уби Фебрил. Уби двата Дерагота.“
„Уби Бидитал.“
„А колкото до Корболо Дом — нещо ми подсказва, че императрицата скоро ще си поговори с него лично. Не му завиждам.“
Кръвта на живота му попиваше в мъха под него.
И едва тогава Върховният маг си помисли, че умира.
Наблизо изпращяха клони.
— Никак не съм изненадан. Отпрати питомеца си, нали? Пак.
Л’орик извърна глава, погледна нагоре и се усмихна вяло.
— Татко.
— Не мисля, че откакто напусна, в стаята ти се е променило кой знае какво, сине.
— Сигурно е прашно.
Озрик изсумтя.
— В цялата цитадела е така. Не съм стъпвал там от векове.
— А слугите?
— Освободих ги… преди някъде хиляда години.
Л’орик въздъхна.
— Бих се изненадал, ако още се крепи.
Озрик бавно се наведе до сина си и чародейното сияние на Денъл го обкръжи.
— О, крепи се тя, сине. Винаги си оставям отворени врати. Много лошо са те порязали. Най-добре ще е да се лекува бавно.
Л’орик притвори очи.
— В старото ми легло?
— Да.
— Много е късо. Беше късо още когато си тръгнах.
— Жалко, че не са ти отрязали стъпалата, Л’орик.
Две силни ръце го подхванаха и го вдигнаха без усилие. И колкото и да беше нелепо — за мъж на неговите години, — Л’орик изпита миг на блажен покой. В бащините си ръце.
— Е, как сега, в името на Гуглата, ще излезем оттук? — каза Озрик.
Мигът отмина.
Залитна и едва успя да се изправи. Примига зад желязната решетка срещу сгорещения душен въздух. Изведнъж бронята й се стори неизмеримо тежка. Обзе я паника — слънцето жива щеше да я опече под металните плочи.
Ша’ик се спря. Опита се да се овладее.
„Сама съм. Богове на пъкъла… нея я няма.“
Стоеше съвсем сама сред падината. От отсрещния хребет се спускаше жена. Висока, крачеше, без да бърза, с болезнено позната походка.
По хребета зад Тавори и по всички назъбени острови древен корал се бяха струпали войници.
Армията на Апокалипсиса също гледаше — Ша’ик го знаеше, въпреки че не се обърна.
„Няма я. Аз съм… изоставена.“
„Бях Ша’ик. Допреди малко. Вече отново съм Фелисин. И срещу мен крачи онази, която ме предаде. Сестра ми.“
Спомни си как беше гледала Тавори и Гъноуз да се сражават с дървени мечове. Как бяха тръгнали по този път на смъртоносна фамилиарност с оръжието, на безразсъдната лекота, с която се борави с него. Ако светът след това си беше останал непроменен — ако си беше останал на място, както само децата вярват, че ще остане — и нейният ред щеше да е дошъл. Трясъкът на дървото, смехът на Гъноуз и добросърдечните му указания — радост излъчваше брат й, с начина, по който показваше на ученичката си удоволствието от играта. Но тя така и не получи тази възможност.
Никаква възможност не беше получила за нищо, което да се върне сега у нея, с топли и утешителни спомени.
А Тавори бе разкъсала семейството им. И бе оставила за Фелисин ужаса на робството и мините.
„Но кръвта е веригата, която никога не се къса.“
Тавори беше вече на двайсетина разтега от нея. Изваждаше меча отатарал.
„И макар да напускаме родния си дом, той завинаги остава в нас.“
Тежестта на оръжието повлече болезнено китката й. Не помнеше кога го е извадила.
Тавори се приближаваше, без да забърза и без да забави.
„Без да те настигам. Без да изоставам. Все едни и същи години ни делят. Веригата не се изпъва никога. Нито се отпуска. Дължината й е предопределена. Но тежестта й, о, колко различна е тя във всеки миг!“
Беше гъвкава, с леки стъпки, болезнено сдържана. Беше съвършена за този миг.
„Ала за мен кръвта тежи. Как тежи.“
И Фелисин се опита да я надмогне, тази внезапна и смазваща тежест. Помъчи се да вдигне ръце, без да мисли как ще се приеме този жест.
„Всичко е наред, Тавори…“
Оглушителен звън. Откатът прониза дясната й ръка до рамото и тежестта на меча изведнъж напусна ръката й.