Вече бе толкова близо, че можеше да види лицето на Тавори под шлема, суровото й, почти сърдито изражение.
Към тях слизаха офицери, бавно.
Щеше да има време да поговорят насаме.
Двамата с Перла спряха на шест крачки от адюнктата.
Нокътят хвърли Корболо Дом на земята между тях и каза:
— Няма да се събуди скоро.
— Какво търсите двамата тук? — попита адюнктата. — Изгубихте ли следата?
Перла не погледна Лостара. Само поклати глава и помълча за миг, преди да отвърне:
— Намерихме я, адюнкта. Моите съболезнования… Фелисин е мъртва.
— Сигурни ли сте?
— Да, адюнкта. — Поколеба се и добави: — Едно мога да ви кажа със сигурност, Тавори. Тя умря бързо.
Сърцето на Лостара бе готово да се пръсне от тихите думи на Перла. Тя стисна зъби, погледна адюнктата в очите и бавно кимна.
Тавори наведе глава.
— Е, в това има милост, предполагам.
А после прибра меча в ножницата, обърна се и закрачи към идващите офицери.
Лостара промълви — толкова тихо, че само Перла можа да я чуе:
— Да, има, предполагам…
Перла изведнъж се обърна.
— Тене Баралта идва. Задръж го, момиче. — Пристъпи до тялото на Ша’ик. — Лабиринтите са достатъчно чисти… надявам се. — Наведе се, вдигна я нежно и отново се обърна към Лостара — Да, по-тежко бреме е, отколкото сигурно си мислиш.
— Не, Перла. Не мисля за това. Къде?
Усмивката му прониза сърцето й.
— На един хълм… знаеш го.
Лостара кимна.
— Добре. А след това?
— Убеди ги да напуснат Рараку, момиче. Колкото може по-бързо. Щом приключа…
И не довърши.
— Ела и ме намери, Перла — изръмжа тя. — Иначе аз ще дойда да те потърся.
В уморените му очи пробяга живец.
— Ще дойда. Обещавам.
Видя как погледът му се плъзна над рамото й и се обърна. Тавори все още беше на двайсетина крачки от ездачите. Всички освен Баралта бяха спрели.
— Какво има, Перла?
— Просто я гледах… как си отива. Изглежда толкова…
— Самотна?
— Да. Това е думата, нали? Ще се видим скоро, момиче.
Усети дъха на лабиринта в гърба си, а след миг дневният пек се върна. Лостара пъхна палци в колана си и зачака Баралта.
Бившият й командир щеше да поиска тялото на Ша’ик. Трофея за този ден. Щеше да побеснее.
— Лошо — промълви тя.
Кенеб я гледаше как крачи към тях. Нямаше го онзи триумф, който си мислеше, че ще види. Всъщност изглеждаше изтощена, сякаш отпадането на духа, настъпващо след всяка битка, вече я бе споходило — онова гибелно смирение на ума, подклаждащо кошмарните мисли, повдигащо пълчищата въпроси, за които отговор няма.
Беше прибрала меча, без да го почисти, и кръвта на Ша’ик засъхваше в ножницата.
Тене Баралта я подмина, тръгнал сигурно за тялото на Ша’ик. Като че ли й каза нещо, но адюнктата не отговори.
— Юмрук Блистиг — заяви тя, след като спря пред тях. — Пратете съгледвачи по рампите на Убийците на кучета. И стража — Нокътят ни е донесъл Корболо Дом.
„А, това значи носеше.“ Кенеб отново погледна към мястото на двубоя. Там вече стоеше само жената, над лежащия на земята напански ренегат, и гледаше Тене Баралта, който явно я ругаеше. Макар и отдалече, нещо му подсказваше, че гневът на Баралта няма да доведе до нищо.
— Адюнкта — заговори Нил. — Няма нужда да се пращат съгледвачи. Всички горе са мъртви.
Тавори се намръщи.
— Обясни.
— Призраците на Рараку, адюнкта.
— И духовете на нашите убити — намеси се Недер. — Двамата с Нил… бяхме слепи за това. Забравили бяхме как се… как се гледа. Кучето браничар, адюнкта. Бент. Трябваше да умре в краката на Колтейн. При Пропада. Но някакви войници го спасиха, погрижиха се раните му да зараснат.
— Куче браничар? За какво говорите? — попита Тавори раздразнено.
— Бент и Роуч — отвърна Нил. — Единствените същества, останали живи по целия път на Веригата. Две кучета.
— Не е вярно — обади се Темъл зад двамата уикски шамани. — И тази кобила. Тя беше на Дюйкър.
Нил кимна, съгласен с поправката, след което отново се обърна към Тавори.
— Те се върнаха при нас, адюнкта.
— Кучетата?
— Да. И духовете на убитите. Нашите призраци, адюнкта, са вървели с нас. Онези, които паднаха около Колтейн в самия край. Онези, които издъхнаха на дърветата по Ейрънския път. И стъпка по стъпка са прииждали още, оттам, където бяха посечени. Стъпка по стъпка, адюнкта, нашата армия на възмездието е расла.
— И вие не усетихте нищо?
— Скръбта ни беше заслепила — отвърна Недер.
— Снощи ни събуди Гръб — каза Нил. — Отведе ни на хребета, за да можем да видим пробуждането. Имаше легиони, адюнкта, газили по тази земя преди стотици хиляди години. И армията на Пормквал, и легионите на Седма на фланга. Трите избити клана на Уик на другия. И още други. Много други. В мрака на миналата нощ имаше война, Тавори.