— Облекчени сме — отвърна кисело Тавори.
Той я изгледа много, много дълго и сърцето на Кенеб задумка. После обаче тоблакаят се усмихна.
— И би трябвало.
След което обърна коня и го подкара на запад, през падината. Огромните глави заподскачаха с тътен по земята след него. Кенеб въздъхна треперливо.
— Ще ме прощавате — изхриптя Скуинт, — но нещо ми подсказва, че тоя кучи син беше прав.
Тавори се извърна и погледна стария ветеран.
— Не бих оспорила наблюдението ви, войник.
Щом прехвърли хребета, лейтенант Ранал дръпна рязко юздите и конят се изправи на задните си крака на фона на небето.
— Боговете да ме вземат дано! Някой да го застреля.
Фидлър не си направи труда да се обръща, за да разбере кой го извика. Бездруго беше твърде зает да надвие коня, който яздеше. Имаше уикска кръв и искаше неговата. Адски добре се оправяха с взаимната си вражда.
— Какви ги е намислил кучият му син? — изръмжа Кътъл. — Даже отделението на Геслер го оставихме назад, а Гуглата знае само къде замина Бордюк.
Отделението се изкачи при лейтенанта на древния път. На север се простираха безкрайните дюни на Рараку, загърнати в горещата мараня.
Ранал обърна коня срещу войниците си и посочи на запад.
— Не ги ли виждате? За какво са ви проклетите очи?
Фидлър се наведе настрана и изплю пясъка от устата си. После погледна натам, накъдето сочеше Ранал. Двайсетина ездачи. Пустинни воини, сигурно ариергард. Препускаха в лек тръс.
— Лейтенанте. В пясъците живее един паяк. Движи се под повърхността, но влачи отгоре странно дълга, подобна на змия опашка, която всеки огладнял хищник непременно ще види. Гърчи се отгоре по пясъка. Паякът е голям. Ястребът се спуска да грабне змията и свършва в гърлото на паяка…
— Стига с тия тъпотии, сержант — сопна се Ранал. — Там са, защото са закъснели да избягат от оазиса. Сигурно са плячкосвали из палата и не са забелязали, че Ша’ик я пронизаха, че Убийците на кучета са избити и че всички останали си измъкват посраните задници толкова бързо, колкото могат да ги носят крантите им. — Изгледа го с гняв. — Искам главите им, сивомустакато изкопаемо такова.
— Рано или късно ще ги догоним, сър — каза Фидлър. — По-добре с цялата рота…
— Тогава слизай от седлото и си сядай на задника тука, на тоя път, сержант! Боя го остави за нас! Останалите, след мен!
И срита в галоп плувналия в пяна кон.
Фидлър махна уморено на войниците си и подкара подскачащата си кобила след него.
— Много са ни опънати нервите — подвикна му Корик, докато го подминаваше.
— Кои? На кобилата ми или на лейтенанта?
Сети се ухили.
— На кобилата ти естествено. Никак не харесва това тегло, Фид.
Фидлър се пресегна назад и намести тежката торба и сглобения арбалет.
— Ще й опъна аз хубаво нервите, само почакай.
Беше ранен следобед. Почти седем камбани, откакто адюнктата беше убила Ша’ик. Фидлър неволно се озърташе — все на север, към Рараку, откъдето песента продължаваше да приижда и да го загръща, да затихва и отново да се усилва. Сега отново погледна натам и видя, че над далечния хоризонт отвъд огромната пясъчна падина са надвиснали бели облаци.
„Е, в това ако няма нещо сбъркано…“
Изведнъж го лъхна вятър. Носеше песъчинки.
— Зарязаха пътя! — извика Ранал.
Фидлър примижа на запад. Ездачите наистина се бяха спуснали по южния бряг и цепеха диагонално — право към бързо приближаващата се пясъчна буря. „Богове, пак пясъчна буря…“ Но тази беше естествена. От онези, които често раздираха пустинята, изригваха като капризен демон, за да побеснеят камбана-две и да изчезнат също тъй бързо, както са се появили. Той се надигна в седлото.
— Лейтенант! Те влизат в нея! Ще я използват за прикритие! По-добре да…
— Още веднъж ако ми заплещиш с тоя език, сержант, ще го откъсна! Чу ли ме?
Фидлър се примири.
— Да, сър.
— В галоп! — изрева Ранал. — Бурята ще ги забави!
„Да бе, ще ги забави…“
Геслер примижа към ослепителната пясъчна пустош.
— Е, тия пък кои са сега?
Бяха спрели, след като се разбра, че четиримата странни ездачи се приближават бързо, за да ги прихванат. Дълги бели мечове святкаха над главите им. Носеха чудновата лъскава бяла броня и яздеха бели коне с бели гриви. Бяло и бяло.
— Не им харесваме нещо — избоботи Сторми и се почеса по брадата.
— Това добре, но не ще да са от ренегатите, нали? — изръмжа Геслер.
— На Ша’ик да са? Кой знае? Май не са, но все пак…
Сержантът кимна.
— Сандс, я ела тука.
— Слушам.
— Колко ти е обхватът с това проклето нещо, момче?