— Всичко това — добре. Но какво ще правим на тези острови, сред едно затворено море?
Перла само сви рамене, сякаш за да я ядоса още повече.
— Е, какво. Правим салове и ги свързваме на понтон право към западния път. Морето там бездруго ще е плитко, дори и да не се държи както трябва — но имам пълно доверие в адюнктата.
Водата се стовари върху отсрещната стена на оазиса с тътен. Палмите се олюляха и започнаха да падат.
— Е, вече знаем какво е превърнало онази гора в камък — каза високо Перла през грохота на прииждащата вода.
Която вече течеше през руините, запълваше окопите на Убийците на кучета и се изливаше в падината.
И Лостара разбра, че Перла е прав. Яростта на водата вече бе свършила и падината я поглъщаше с неутолима жажда.
Лостара се озърна към адюнктата.
Невъзмутима, загледана в надигащите се вълни, с ръка на дръжката на меча.
„О, защо този поглед така къса сърцето ми?“
Пясъците се утаяваха над конските трупове. Трите отделения чакаха другите от легиона. Ботъл се беше качил на издигнатия път, за да види откъде идва ревът, и се върна, смазан от новината.
Море.
Проклето море.
И песента му беше в душата на Фидлър. Странно топла и почти утешителна.
А после до един се обърнаха да видят конника-исполин и гигантския му кон, чиито копита изтътнаха по пътя на запад. Влачеше нещо, от което изригваха облаци прах.
Образът остана в ума на Фидлър дълго след като облаците се отвяха.
Можеше да е призрак.
Но знаеше, че не е.
Можеше да е най-опасният им враг.
Но и това да беше — все едно. Не беше важно. Не и сега.
Малко след това последва смаяният вик на Смайлс и Фидлър се обърна, и видя двамата, прекрачващи прага на разтворилия се лабиринт.
И усети, че се ухили.
Все по-трудно се намираха стари приятели.
Не, не приятели. Бяха негови братя.
Смъртни души на Рараку. Рараку, която ги беше обвързала. Обвързала ги беше всички и това беше ясно. Дори отвъд смъртта.
Беше му все едно как ще изглежда в очите на другите, какво ще си помислят, като видят как тримата се прегръщат.
Конете се изкатериха по склона, ездачите дръпнаха юздите и всички зяпнаха надолу в кипналото, разпенено жълто море. Миг след това един четириок демон издраска до билото и спря до тях.
Богът на лятото бе дал криле на конете им — другояче Хеборик не можеше да си го обясни, толкова бързо бяха покрили многото левги от предната нощ. И бяха свежи и досега. Свежи като Сивожаб.
Виж, за себе си не можеше да каже това.
— Какво стана? — удиви се Сцилара.
Хеборик само поклати уморено глава.
— По-важното е къде отиваме сега? — каза Фелисин. — Не мисля, че ще мога да седя още дълго на това седло…
— Знам, момичето ми. Трябва да си намерим някъде място за бивак…
Рев на муле ги накара да се обърнат.
Към тях яздеше хилав чернокож старец, седнал кръстато на гърба на животното.
— Добре дошли! — писна той. Писък, защото още докато го казваше, се прекатури от мулето и тупна на каменистата пътека. — Помогнете ми, тъпаци!
Хеборик погледна двете жени, но Сивожаб се задвижи пръв.
— Ядене!
Старецът писна отново.
— Махни се от мен! Имам новини за вас! За всички! Мъртъв ли е Л’орик? Не! Моите сенки всичко видяха! Вие сте ми гости! Я ми издърпай краката! Ти, моме. Не ти, другото моме! И двете момета! Красиви жени, и ръцете им по краката ми, по бедрата! Нямам търпение! Виждат ли алчната похот в очичките ми? Не, разбира се, аз съм само едно безпомощно сбръчкано същество, потенциално деденце, покровителстваща фигура…
Кътър стоеше в най-външната стая на кулата, загледан през единствения прозорец. Бок’арала щапукаха зад гърба му, спираха се от време на време и надаваха скръбни звуци.
Беше се събудил сам.
И беше разбрал моментално, че си е отишла. И че не е оставила диря, по която да я последва.
Искарал Пъст беше направил с магия някакво муле и беше заминал нанякъде малко по-рано. От Могора, за щастие, нямаше и следа.
Съвсем сам, почти целия ден.
До този миг.
— Чакат те безброй пътища.
Кътър въздъхна.
— Здравей, Котильон. Тъкмо се чудех дали ще се появиш… отново.
— Отново?
— Ти говори с Апсалар. Тук в тази стая. Помогна й да реши.
— Тя ти е казала?
Той поклати глава.
— Не съвсем.
— Решението си беше нейно, Кътър. Само нейно.
— Все едно. Забрави. Но все пак е странно. Виждаш безброй пътища. Докато аз… не виждам нито един, по който си заслужава да тръгна.