И все пак Трул Сенгар не беше извършил никакво престъпление.
„Значи до това стигнахме.“
Стояха над него, може би чак сега осъзнали какво са извършили.
Един познат глас наруши тишината:
— Сега ще говорим за него. А след като си идем оттук, той ще престане да е наш брат.
— Сега ще говорим за него — в един глас казаха останалите; и някой добави:
— Той те предаде.
Първият глас беше хладен, затаил злорадството, но Трул Сенгар беше сигурен, че го чува.
— Казваш, че ме е предал.
— Предаде те, братко.
— Какво доказателство имаш?
— От собствения му език.
— Само ти ли твърдиш, че си чул изречената от него измяна?
— Не, и аз я чух, братко.
— И аз.
— И какво каза нашият брат на всички вас?
— Каза, че си откъснал кръвта си от нашата.
— Че вече служиш на таен господар.
— Че горделивостта ти ще донесе гибел на всички ни…
— На целия ни народ.
— Значи е говорил срещу мен.
— Да.
— Със собствения си език ме е обвинил в измяна към нашия народ.
— Обвини те.
— А изменил ли съм аз на нашия народ? Нека обсъдим това обвинение. Южните земи са в пламъци. Вражеските армии избягаха. Враговете вече стоят на колене пред нас и ни молят да станат наши роби. От нищо бе изкована империя. И силата ни продължава да крепне. Още и още. За да сме все по-силни, какво трябва да правим, братя мои?
— Трябва да издирваме.
— Да. И когато намерите това, което трябва да дирите?
— Да го доставяме. На теб, братко.
— Разбирате ли необходимостта от това?
— Разбираме я.
— Разбирате ли жертвата, която правя — за вас, за нашия народ, за бъдещето ни?
— Да.
— И въпреки това, докато издирвахте, този мъж, нашият доскорошен брат, говореше против мен.
— Да.
— И още по-лошо: говорил е в защита на новите врагове, които намерихме.
— Говореше. Нарече ги Чистия род и каза, че не бива да ги избиваме.
— Но ако те наистина бяха Чист род, тогава…
— Нямаше да изгинат толкова лесно.
— Точно така.
— Той те предаде, братко.
— Той предаде всички ни.
Последва тишина. „Ах, вече трябва да станат съучастници в твоето престъпление. И ето, че се колебаят.“
— Той предаде всички нас, нали, братя?
— Да. — Думата излезе от гърлата им грубо, едва изломотена — колеблив, неуверен хор.
Дълго време не проговори никой. След това — свирепо, с едва удържан гняв — прозвуча:
— Да, братя. И трябва ли да пренебрегнем тази опасност? Тази заплаха за измяна, тази отрова, тази напаст, целяща да всее раздор сред нас? Дали ще се разпространи? Ще се наложи ли отново да идваме тук? Бдителни трябва да бъдем, братя. Помежду си. Един спрямо друг. Ето, вече говорихме за него. И него вече го няма.
— Няма го.
— Никога не е съществувал.
— Никога не е съществувал.
— Да си вървим оттук тогава.
— Да. Да си вървим оттук.
Трул Сенгар се вслушваше в стъпките им по камъните. Заглъхнаха. Беше сам, неподвижен, виждаше само зацапания с кал камък покрай железния пръстен.
Морето подмяташе гнилите трупове по брега. Пълзяха раци. Водата бавно се процеждаше през хоросана, просмукваше циклопската стена с гласа на мърморещи призраци и се стичаше от другата страна.
Сред неговия народ съществуваше стара, отдавна известна истина, навярно единствената истина — че Природата се бори с един-единствен, вечен противник. С един враг. И че да разбереш това, означава да разбереш света. Всеки свят.
Природата има само един враг.
И той е неравновесието.
Стената бе удържала морето.
„И в това има два смисъла. Братя мои, не можете ли да съзрете истината в това? Два смисъла. Стената удържа морето.“
„Засега.“
Нищо нямаше да устои на този порой. Потопът тепърва започваше — нещо, което братята му не можеха да разберат. И може би никога нямаше да го разберат.
Удавянето бе обичайно за неговия народ. Удавянето не плашеше. И тъй, Трул Сенгар щеше да се удави. Скоро.
Но знаеше, че скоро всички ще дойдат при него. Целият му народ.
Брат му бе разрушил равновесието.
„Природата не ще го понесе.“
Първа книга
Ликове в скалата
Колкото по-бавна е реката, толкова по-червена тече.
1.
Деца от черна къща избират сенчести пътеки.
Кучето беше разкъсало жена, старец и дете, преди воините да успеят да нахлуят в изоставената пещ в края на селцето. Звярът никога досега не бе проявявал и най-малкия признак за вероломство. Пазил беше земите на Урид с яростно рвение заедно със събратята си в суровия им, но справедлив дълг. По тялото му нямаше рани, които можеше да са забрали и да са пуснали духа на лудостта в жилите му. Нито бе обладан от болестта, докарваща пяна на устата. Никой не бе оспорвал положението му в глутницата. Всъщност не съществуваше нищо, нищичко, което да обясни този внезапен обрат.