— Това беше господарят Силгар, за когото работя. Убеден е, че ще преживееш раните си, Карса Орлонг, и затова ти е приготвил… нещо като урок.
Изправи се и каза нещо на войниците. Последва кратък спор, завършил с безразлично свиване на рамене.
Отново хванаха Карса, по двама равнинци на всеки крайник, напънаха се и го понесоха към вратите на склада.
Кръвта, капеща от раните му, намаля, болката се върна, надделяла изтощението, затъпило ума му. Карса се вторачи в синьото небе. Войниците го носеха по улицата, тълпата крещеше. Подпряха го на колелото на един фургон и Карса видя пред себе си Байрот Гилд.
Бяха го вързали за още по-голямо колело, подпряно на няколко дебели стълба. Плещестият воин беше неузнаваем. Бяха забили копие в устата му — стърчеше малко под лявото му ухо, долната му челюст беше потрошена и костта лъщеше червена между раздраната плът. От тялото му стърчаха железни стрели.
Но очите му бяха живи и срещнаха очите на Карса.
Улицата беше пълна с хора, войнишкият кордон едва ги сдържаше. Гневни викове и проклятия изпълваха въздуха, накъсвани от скръбен вой и плач.
Пазачът дойде пак, с насмешливо умислено лице. После почна:
— Другарят ти нищо няма да ни каже за Урид. Искаме да научим броя на вашите воини, броя и разположението на селата ви. Бихме искали да научим повече и за Фалид, за които разправят, че не ви отстъпвали по жестокост. Но той не казва нищо.
Карса се озъби.
— Аз, Карса Орлонг, ви каня да пратите хиляда свои воини на война през уридите. Никой не ще се върне, а трофеите ще останат при нас. Две хиляди пратете. Все едно.
Мъжът се усмихна.
— Значи ще отговориш на въпросите ни, Карса Орлонг.
— Ще отговоря, защото думите няма да ви донесат нищо…
— Чудесно.
Мъжът махна с ръка и един равнинец пристъпи към Байрот Гилд и извади меча си.
Байрот се изсмя с презрение на Карса — изръмжа с разпраното си гърло, — но Карса все пак разбра думите:
— Води ме, главатарю!
Мечът изсвистя. Швирна кръв и главата на плещестия воин падна с тежък тътен в калта.
Селяците изреваха ликуващо.
Пазачът пак се приближи до Карса.
— Радвам се да чуя, че ще ни сътрудничиш. Така ще откупиш живота си. Господарят Силгар ще те прибере в робското си стадо, след като ни кажеш всичко, което знаеш. Ала не си мисли, че ще идеш при сунидите на езерото. Боя се, че за теб няма да има теглене на мрежи, Карса Орлонг. — Появи се воин с тежка метална броня и той се обърна. — А, ето го и малазанския капитан. Лош късмет, Карса Орлонг, че часът на атаката ти съвпадна с пристигането на малазанска рота на път за Бетрис. Е, стига капитанът да няма възражения, дали да не започнем разпита?
Двата изкопа за робските ями бяха под пода на един голям склад близо до езерото, с достъп през дървен капак и оцапано с нечистотии стълбище. В единия засега имаше неколцина равнинци, оковани с тежки вериги за гредата, минаваща по цялата дължина на изкопа, но още пранги очакваха завръщането на сунидите, влекачи на мрежи. В другия изкоп бяха болните и умиращите — равнинци, оплескани в собствените си нечистотии. Едни стенеха, други седяха смълчани и неподвижни.
След като Карса описа Урид и земите на племето си, го довлякоха тук и го оковаха във втория изкоп. Страните му бяха полегати, от отъпкана мокра глина. Гредата минаваше по тясното плоско дъно, полузаровена в мръсотия и кръв. Отведоха го в другия край, по-далече от останалите роби, и оковаха китките му с железни пранги. За всички други стигаше и една.
След това го оставиха сам.
Налетяха рояци мухи. Той легна на една страна и опря гръб в глината. Раната, в която беше останал железният връх на стрелата, заплашваше да се затвори, а той не биваше да го позволи. Стисна очи и започна да се съсредоточава, докато не започна да усеща всеки мускул, срязан, раздран и гноясващ, здраво стегнат около железния връх. После започна да раздвижва мускулите — леки свивания и отпускания, за да провери положението на върха на стрелата, като се мъчеше да надвие пулсиращата болка от всяко стягане. След малко спря, остави тялото си да се отпусне и вдиша дълбоко няколко пъти, за да се съвземе. Желязното острие лежеше почти плоско върху лопатката. Върхът му беше изровил жлеб в кокала. Имаше и зъбци, огънати и закривени.
Оставеше ли това нещо в плътта си, лявата му ръка щеше да изсъхне. Трябваше да го извади.
Започна да се съсредоточава отново. Раздрани мускули и тъкан, пътека навътре в разкъсаната плът.
Стегна мускули и от гърлото му се изтръгна хриплив рев. Кръвта бликна отново и го прониза безмилостната болка. Мускулите му се загърчиха на вълна, върхът на стрелата изскочи и се хлъзна по глината в канала.