Карса се разтрепери. Кръвта, потекла по гърба му, намаля, после спря.
„Води ме, главатарю!“
Байрот Гилд бе превърнал тези думи в проклятие, с жест и мисъл, непонятни за Карса. А и безсмислено беше умрял Байрот Гилд. Каквото и да направеха равнинците, не можеха да застрашат Урид, защото уридите не бяха суниди. Байрот беше предал своя шанс да отмъсти — толкова объркващ жест за Карса, че го беше стъписал.
Никога нямаше да забрави свирепия и изпълнен с гняв поглед на Байрот, прикован в него миг преди мечът да изсвисти към врата му. Нищо не бе казал на равнинците Байрот, ала това предизвикателство беше безсмислено… не, имаше смисъл… „Защото Байрот реши да ме изостави.“
Потръпна. „Нима моите братя ме предадоха, Уругал? Лудостта на Делъм Торд, смъртта на Байрот Гилд — все така ли ще се сблъсквам с измяната? А уридите, които чакат завръщането ми? Дали и те ще откажат да ме последват, когато обявя война на народа от равнините?“
Сигурно да, в началото. Не, щеше да има спорове, мнения, а стареите, насядали край лагерните огньове, щяха да разбутват жаравата с полуизтлели главни и да клатят глави.
Докато не дойдеше вестта за настъпващите пълчища на равнинците.
„И тогава няма да имат избор. Нима ще побегнем да се скрием в скута на фалидите? Не. Няма да има друг избор освен бой и те ще дойдат при мен, Карса Орлонг, за да ги поведа.“
Тази мисъл го успокои.
Той бавно се надигна и примига. Около лицето му забръмчаха мухи.
Трябваха му няколко мига ровене в лепкавата мръсотия, докато намери върха на стрелата. После се наведе над тежката греда, за да огледа веригите.
Бяха две: една за ръцете и една за краката, и двете стегнати за дълги железни пръчки, набити през ствола и заклепани в другия край. Брънките бяха големи и здрави, изковани да издържат теблорска сила. Но дървото беше започнало да гние.
С върха на стрелата Карса започна да чегърта омекналото от мръсната вода дърво.
Байрот го беше предал, беше предал уридите. Никаква храброст нямаше в това негово последно предизвикателство. Всъщност — точно обратното. Бяха открили врагове на Теблор. Ловци, събиращи теблорски трофеи. Тези истини трябваше да се чуят от воините на всички племена. И да отнесе тези истини на народа си беше единствената задача на Карса.
Не беше сунид, както скоро щяха да разберат дребосъците от равнините.
Гнилото беше плъзнало нагоре по дупката. Карса го изчегърта, докъдето можеше да стигне върхът на стрелата. След това се премести на втората пръчка — тази на краката му.
Не можеше да се разбере дали отвън е ден, или нощ. Понякога по талпите над главата му се чуваше тропот на тежки ботуши, но твърде случайно, за да пресметне по тях изтичането на времето. Карса стържеше неуморно, заслушан в кашлянето и стоновете на равнинците, оковани за гредата. Не можеше да си представи какво бяха направили тези нещастни деца, че да си докарат такова наказание от своите ближни. Прокуждането беше най-жестоката присъда, налагана от Теблор на онези от племето, чиито преднамерени действия застрашаваха живота на селото, от невнимание до братоубийство. Прокуждането обикновено водеше до смърт, но тя идеше от духовния глад на наказания. Изтезанието не беше в нрава на Теблор, нито дългото затворничество.
Разбира се, може би тези равнинци боледуваха, защото душите им умираха. В легендите се срещаха откъси, намекващи, че Теблор някога са имали роби — думата, понятието му беше познато. Притежанието на чужд живот, за да правиш с него каквото пожелаеш. Нищо не оставаше за роба, освен да умре от глад.
Карса нямаше намерение да умира от глад. Сянката на Уругал закриляше духа му.
Напъха върха на стрелата в колана си, опря крака в гредата от двете страни на пръчката и натисна. Веригата се изопна и долният й край влезе в дървото с пращене.
Прангите се впиха в увитите му с кожа глезени.
Карса напъна още по-силно. Чу се силен пукот, после пръчката се заклещи. Карса бавно се отпусна, изрита я и тя се охлаби. Той си почина няколко мига и започна отново.
Отгоре отново се чу тропот на ботуши и капакът се вдигна. Светлина на фенер и Карса видя безименния си пазач.
— Още ли дишаш, урид? — подвикна той.
— Ела ми по-близо — изръмжа предизвикателно Карса. — Да ти покажа колко съм отпаднал.
Равнинецът се засмя.
— Господарят Силгар май позна. Като гледам, ще ни трябват доста усилия, докато сломим духа ти. — Спря на средата на стълбите. — Твоите сунидски приятелчета ще се върнат след ден-два.
— Нямам приятели, които приемат робския живот.
— Странно, след като ти самият явно го приемаш. Иначе вече щеше да си успял да се самоубиеш.