— Сигурно ще да е от кръв на равнинци в жилите им.
— Наистина са паднали много.
Карса пъхна ръце под гредата.
— Имаш благодарностите ми, теблор.
Карса се напъна, после пусна дънера и каза задъхано:
— Няма да стане бързо, равнинецо. Съжалявам.
— Разбирам. Карай полека. Билтар бездруго вече се хлъзна отдолу, а Алрут май ще потъне следващия път. Добре се справяш.
Карса надигна отново гредата и я превъртя наполовина. От другия край се чу плясък и гъргорене. После — задъхано дишане.
— Още малко, теблор. Аз съм последният. Още веднъж — и ще се превъртя отдолу, че да ме затисне.
— Тогава ще си смазан, а не удавен.
— В тази тиня и говна? Не се безпокой, теблор. Поне няма да ме заболи много.
— Лъжеш.
— И какво? Не са важни средствата, а резултатът.
— Всичко е важно — отвърна Карса и се приготви за ново усилие. — Този път ще го завъртя докрай, равнинецо. Ще е по-лесно сега, веригите ми са скъсени. Готов ли си?
— Един момент — изломоти мъжът.
Карса надигна гредата и изпъшка от огромната тежест.
— Май си промених жела…
— Аз — не.
Карса превъртя гредата. И я пусна.
Откъм другия край се чуха дивашки плясъци, издрънчаха вериги, после се разнесе паническо кашляне.
Изумен, Карса вдигна глава. Едно оплескано в кафява мръсотия дете пляскаше с ръце, плюеше и риташе в тинята.
Карса бавно се отпусна и изчака човекът да се съвземе. Няколко мига чуваше само тежко, задъхано дишане.
— Успя да се изхлузиш, отдолу и после навън. Впечатлен съм, равнинецо. Изглежда, не си страхливец в края на краищата. Не вярвах, че се срещат такива сред децата.
— Самият кураж — изхриптя мъжът. — Това съм аз.
— Чий беше зъбът?
— На Алрут. И стига вече въртене, моля.
— Съжалявам, равнинецо. Но трябва да го превъртя обратно, както си беше.
— Проклета да е мрачната ти логика, теблор.
— Как те викат?
— Торвалд Ном. Макар че на малазанските ми врагове съм известен като Ашика.
— И как си научил сунидската реч?
— Всъщност тя е древният език на търговците. Преди да се появят ловци на плячка е имало натийски търговци. Взаимноизгодна размяна между тях и сунидите. Истината е, че вашият език е близък до натийския.
— Войниците ломотеха безсмислици.
— Естествено. Те са войници. — Замълча. — Добре, добре, такъв хумор е непонятен за теб. Така да е. Ония май бяха малазанци.
— Реших, че малазанците са ми врагове.
— Значи вече имаме нещо общо, теблор.
— Нищо общо нямаме освен тази греда, равнинецо.
— Както кажеш. Макар че се чувствам задължен да те поправя в едно. Колкото и да заслужават омраза малазанците, натийците напоследък не са по-добри. Нямаш съюзници при равнинците, теблор, бъди сигурен в това.
— Ти натиец ли си?
— Не. Аз съм дару. От един град далече на юг. Домът Ном е огромен и някои фамилии от него може да се нарекат почти богати. Имаме си дори един Ном в Съвета в Даруджистан. Така и не съм се срещал с него. Уви, имотите на моята фамилия са по-… по-скромни. Оттам и дългите ми пътувания и нечестивите ми деяния…
— Много говориш, Торвалд Ном. Вече съм готов отново да завъртя тази греда.
— Проклятие! Надявах се да си забравил.
Желязната пръчка се беше измъкнала до средата на гредата, но заклепаната глава още я държеше. Карса не можеше да надвие болката и да накара краката си да спрат да треперят, колкото и да удължаваше паузите за отдих. По-големите рани по гърдите и гърба му отново се бяха отворили и струйките кръв се смесваха с щипещата пот, просмукала кожените му дрехи. Глезените му бяха изподрани.
Торвалд се беше отпуснал изтощен и стенеше тихо в съня си. Карса се напъна за поредното си усилие.
След малко, докато уридът лежеше отпуснат на глинената стена, отгоре се чу тропот на ботуши. Прекосиха най-напред в едната посока, после обратно и заглъхнаха.
Карса се надигна отново и рязко завъртя глава.
— Отдъхни си още, теблор.
— Няма време за това, Торвалд Ном…
— А, има то. Робовладелецът, чиято собственост си сега, ще поизчака, за да може керванът му да тръгне с ротата малазански войници. Чак до Малибридж поне. Много разбойнически банди вилнеят от леса Фул и Йелоумарк, заради което изпитвам известна лична гордост. Нали точно аз обединих тази пъстра сган от планинци и резачи на гърла. Щяха даже да дойдат и да ме спасят, ако не бяха малазанците.
— Ще го убия този робовладелец — изръмжа Карса.
— Ти с него внимавай, великане. Силгар не е никак приятен, а и е свикнал да се разправя с воини като тебе…
— Аз съм урид, не съм сунид.
— Все го повтаряш това и не се съмнявам, че си по-зъл и със сигурност си по-едър. Казах само да внимаваш със Силгар.