Карса отново се надигна над гредата.
— Имаш предостатъчно време, теблор. Няма смисъл да се освободиш, ако няма да можеш да ходиш. Не за първи път ме оковават и ти го казвам от опит: не бързай. Полека и ще се появи възможност, стига да не отпаднеш и да умреш преди това.
— Или да се удавиш.
— Разбрах те. И, да, разбирам какво имаше предвид, когато спомена за куража. Признавам, че бях изпаднал в отчаяние.
— Знаеш ли от колко време си окован тук?
— Ами, по земята още имаше сняг и ледът на езерото едва се беше пропукал.
Карса бавно погледна към едва видимия в сумрака мъж.
— Торвалд Ном, дори един равнинец не бива да бъде осъждан на такава орис.
Мъжът се изсмя хрипливо.
— И вие наричате нас деца. Вие, теблорите, колите хората като палачи, но при моя вид екзекуцията е акт на милост. За един обикновен кучи син дългото изтезание е много по-вероятно. Натийците са превърнали нанасянето на страдание в изкуство — сигурно заради дългите им зими или нещо такова. Все едно, ако Силгар не беше настоял да те вземе — и малазанските войници не бяха в градчето, — сега местните щяха да те дерат ивица по ивица. Щяха да те заключат в някой кафез и да те оставят да се изцериш. Знаят, че вашият вид е неуязвим на възпаления, а това значи, че могат да те накарат да страдаш много, много дълго. А в момента тука има много озверели хора.
Карса отново започна да дърпа желязото.
Прекъснаха го гласове отгоре, после — тежко тропане като от много боси крака. След малко звукът се смеси с дрънчене на вериги, влачещи се по пода на склада.
Карса отново се свлече до стената на изкопа.
Капакът се отвори. Едно дете отпред, с фенер в ръката, а след него суниди — облечени само в грубо тъкани къси ризи. Заслизаха бавно, левите им глезени бяха оковани в общ синджир. Равнинецът тръгна по пътеката. Сунидите, всичко единайсет на брой, шестима мъже и пет жени, се затътриха след него.
Бяха навели глави. Никой нямаше да срещне коравия, студен поглед на Карса.
По жест на детето, което спря на четири крачки от мястото на Карса, сунидите се обърнаха и се спуснаха в своя изкоп. Бяха се появили още трима равнинци и слязоха след тях, за да стегнат прангите на другия глезен на теблорите. Никаква съпротива от страна на сунидите.
След няколко мига равнинците тръгнаха към стъпалата. Пантите изскърцаха, капакът се затръшна и в тъмното се посипа прах.
— Значи е вярно. Урид — прошепна някой.
— Гласът на теблор ли беше това? — изръмжа Карса. — Не, не може да бъде. Теблорите не стават роби. Един теблор по-скоро ще умре, но не ще коленичи пред равнинец.
— Урид… във вериги. Също като нас…
— Като сунидите? Позволили сте на тези мръсни деца да ви приближат и да стегнат пранги на краката ви! Не. Аз съм пленник, но никакви окови не ще ме задържат задълго. На сунидите трябва да се напомни какво е да си теблор.
Откъм сунидите се чу нов глас, този път на жена.
— Видяхме мъртвите, наредени на земята пред стана на ловците. Видяхме колите, пълни с мъртви малазанци. Селяните виеха от скръб. Но разправят, че сте били само трима…
— Не, не трима. Спътникът ни Делъм Торд беше ранен в главата и изгуби ума си. Тичаше с псетата. Ако умът му си беше цял, с кръвния меч в ръцете…
Сунидите замърмориха с благоговение. Кръвен меч…
Карса се навъси.
— Що за лудост е това? Нима сунидите са забравили всички стари нрави на Теблор?
Жената въздъхна.
— Забравили? Да, много отдавна. Децата ни се измъкваха в нощта, за да заскитат надолу, в низините, жадни за проклетите пари на равнинците — късчетата метал, покрай които сякаш се върти целият живот. Жестоко бяха използвани тези наши деца — някои дори се връщаха в долините ни като съгледвачи на ловците. Тайните дъбрави с кръвно дърво бяха изгорени, конете ни — избити. Предадени бяхме от собствените си деца, урид. Това прекърши сунидите.
— Трябвало е да избиете децата си — каза Карса. — Много меки са били сърцата на вашите воини. Кръвната връзка се скъсва, щом е извършена измяна. Вашите деца са престанали да бъдат суниди. Ще ги избия до крак, заради вас.
— Ще ти е трудно да ги намериш, урид. Пръснали са се. Много от тях са изгинали, мнозина са продадени в робство, за да изплатят дълговете си. А някои са заминали надалече, в големите градове на Натилог и Дженабарис. Няма го вече племето ни.
Първият сунид, който бе проговорил, добави:
— Пък и ти си в окови, урид. Собственост си вече на господаря Силгар, а от него нито един роб не е могъл да избяга. Никого повече няма да убиеш. И ще те принудят да паднеш на колене, като нас. Празни са думите ти.