Камбаната продължаваше да кънти някъде зад него, но иначе градчето бе странно затихнало, сякаш запустяло.
Затича отново, към стобора. Стигна, без някой да вдигне тревога, прескочи оградата и продължи покрай каменната стена към входа.
Бяха го оставили отворен. В преддверието имаше куки, окачалки и лавици за оръжия, но оръжията ги нямаше. Прашният въздух таеше спомена за страх. Карса бавно пристъпи. Друга врата — този път затворена.
Ритник — и вратата се срути навътре.
Зад нея имаше голяма стая, с редици нарове от двете страни. Празна.
Щом ехото от потрошената врата заглъхна, Карса се наведе да мине, изправи се, огледа и подуши. Долови някакво присъствие, съвсем осезаемо и в същото време — незримо. Пристъпи предпазливо напред. Вслуша се за дишане, не чу нищо, пристъпи още напред.
Клупът се спусна отгоре, над главата му и надолу, на раменете. Последва дивашки вик и примката се стегна около врата му.
Докато Карса вдигаше меча си да среже въжето, зад него скочиха четирима души, въжето рязко се опъна и го надигна от пода.
Нещо отгоре изведнъж изпращя, последва ругатня, после гредата изпука и въжето около гърлото на Карса се отпусна. Без да може да си поеме дъх, той се завъртя бясно, мечът му посече водоравно… и изсвистя в празното: малазанските войници се бяха хвърлили на пода.
Карса смъкна клупа от врата си и скочи към най-близкия войник.
Магията го удари отзад — бясна вълна, която го погълна. Теблорът се олюля, изрева и се отърси от нея.
Мечът му изсвистя. Малазанецът отскочи назад, но върхът на оръжието порази дясното му коляно и натроши костта. Мъжът изкрещя и рухна.
Огнена плетеница се спусна върху Карса, паяжина, натежала от неописуема болка, и го свлече на колене. Той замахна да я посече, ала мечът му бе спрян от бляскащите нишки. Паяжината започна да пулсира и да се стяга, като оживяла.
Воинът се замята във все по-стягащата се плетеница от пламъци, но след няколко мига се отпусна безпомощен.
Раненият войник продължаваше да крещи. После нечий твърд глас изрева команда и в стаята блесна зловеща светлина. Писъците спряха.
Няколко души заобиколиха Карса, един се наведе над главата му. Тъмнокожо, нашарено с белези лице под плешива татуирана глава. Мъжът се усмихна и лъснаха две редици златни зъби.
— Отбираш натийски, както разбрах. Това е добре. Счупи му крака на нашия приятел — не вярвам да ти благодари. Все едно, това, че се набута в ръцете ни, поне ще отмени ареста, под който сме…
— Дай да го утрепем, серж…
— Стига, Шард. Бел, иди да намериш робовладелеца. Кажи му, че сме хванали стоката му. Ще му го предадем, но не за нищо. А, и го направи кротко, не искам цялото село да се изсипе тук с факли и търнокопи. — Появи се друг войник и сержантът вдигна глава. — Добра работа, Иброн.
— За малко да намокря гащите, Корд — отвърна Иброн. — Когато ей така отръска най-гадното, което си имах.
— Което само го доказва, нали? — измърмори Шард.
— Какво доказва?
— Ами, че умното винаги бие гадното, какво.
— Иброн, виж там какво можеш да направиш за Лимп, преди да се е съвзел и да се разпищи отново — изсумтя сержант Корд.
— Ей сега. Яки дробове има за изтърсак, нали?
Корд се пресегна, пъхна внимателно ръката си между огнените нишки и потупа с пръст кръвния меч.
— Хм. Ето ви го и един от прословутите дървени мечове. Толкова здрав, че кърши ейрънска стомана.
— Погледни му ръба — рече Шард. — Оная смола, дето го прави толкова…
— Втвърдява самото дърво, да. Иброн, тази твоя паяжина причинява ли му болка?
— Ако ти беше в това нещо, Корд, така щеше да виеш, че да посрамиш и Хрътките. За миг-два. После щеше да си умрял и да цвърчиш като сланина над огнището.
Корд изгледа намръщено Карса и бавно поклати глава.
— Че той даже не трепери. Гуглата знае какво бихме могли да направим с пет хиляди такива кучи синове в редиците ни.
— Можем даже да прочистим Мотския лес, а, серж?
— Като нищо. — Корд стана и се отдръпна назад. — Та какво задържа Бел?
— Сигурно не е намерил никого — отвърна Шард. — Не бях виждал досега цял град да хукне към лодките.
В преддверието изтропаха ботуши — идваха още петима-шестима души. Тих глас заговори:
— Сержант, благодаря, че ми връщате собствеността…
— Не е ваша собственост повече — прекъсна го Корд. — Вече е пленник на Малазанската империя. Уби малазански войници, да не говорим за повреждането на малазанска собственост — ей оная врата там.
— Не говорите сериозно…
— Винаги говоря сериозно, Силгар — търпеливо отвърна Корд. — Мога да се досетя какво сте намислили за този великан. Кастриране, отрязване на езика, осакатяване. Ще го вържете на каишка и ще го развеждате из градчетата на юг, за да събирате попълнения за ловците ви на роби. Но позицията на Юмрука за тази ваша дейност е добре известна. Това е окупирана територия. Вече е част от Малазанската империя, все едно дали ви харесва, или не, а ние не сме във война с така наречените Теблор. Да, ще ви призная, не търпим да слизат тук ренегати, да нападат и избиват имперски поданици и прочие. Поради което този кучи син сега е под арест и най-вероятно ще бъде осъден на обичайното наказание: отатаралските рудници на милото ми старо отечество. — Корд отново пристъпи към Карса. — Което значи, че в близко бъдеще двамата ще се виждаме често, защото частта ми се връща у дома. Слухове за някакъв бунт, макар да се съмнявам, че ще излезе нещо кой знае какво.