— Сержант, малазанската власт над този континент е доста разклатена в момента, след като основната ви армия е затънала край стените на Пейл. Наистина ли държите да предизвикате инцидент тука? С това ваше пълно пренебрежение към местните обичаи…
— Обичаи ли? — изръмжа Корд, без да откъсва поглед от Карса. — Натийският обичай винаги е бил да бягате и да се криете, когато ви нападнат Теблор. Вашето усърдно, съзнателно покваряване на сунидите е уникално, Силгар. Превърнали сте пълното унищожение на това племе в търговско начинание. И адски успешно при това. Единственото пренебрежение в случая е вашето, към малазанския закон. — Вдигна глава и се усмихна широко. — За какво, в името на Гуглата, според теб ротата ни е тук, напарфюмирано говно такова?
Въздухът изведнъж се изпълни с напрежение, няколко десници посегнаха към дръжките на мечовете.
— По-кротко, бих ви посъветвал — обади се Иброн. — Зная, че сте жрец на Маел, Силгар, и че в момента сте на самия ръб на своя лабиринт, но само да сте посмели да помръднете към него, ще ви превърна в мазна локва.
— Наредете на главорезите си да излязат — каза Корд. — Или този теблор наистина ще си има компания по пътя към рудниците.
— Не бихте посмели да…
— Нима?
— Капитанът ви ще…
— Няма.
— Разбирам. Е, добре. Дамиск, изведи хората за малко.
Карса чу заглъхващи стъпки. След малко Силгар продължи:
— Е, сержант? Кажете колко?
— Хм. Признавам, че си мислех за някаква размяна. Но после градските камбани спряха да звънят. Което ми подсказва, че времето ни свърши. Уви. Капитанът се е върнал — ето, чувате тропота на конете. Всичко това означава, че вече разговаряме официално, Силгар. Разбира се, възможно е да съм ви подстрекавал през цялото време, за да вдигнете накрая ръце и да ми предложите подкуп. Което е престъпление, както знаете.
Малазанският конен отряд беше пристигнал на двора, разбра Карса. Викове, тропот на копита, къса размяна на думи със застаналите отвън Дамиск и другите стражи, после — тежки ботуши по дървения под.
Корд се обърна.
— Капитане…
Прекъсна го боботещ глас:
— Мислех, че съм ви оставил под арест. Иброн, не помня да съм ви разрешавал да връщате оръжията на тези пияни тъпаци… — Капитанът внезапно млъкна.
Карса усети усмивката на лицето на Корд.
— Теблорът се опита да атакува позицията ни, сър…
— Което бързо ви е отрезвило, не се съмнявам.
— Тъй вярно, сър. И умният ни маг естествено реши да ни върне оръжията, за да можем да задържим този поизраснал дивак. Уви, работите след това малко се поусложниха, капитане.
Силгар се намеси:
— Капитан Кайндли, дойдох, за да ми се върне робът, но се натъкнах на враждебност и заплахи от страна на отделението ви. Вярвам, че лошото им поведение няма да се окаже показателно за дълбините, в които е пропаднала цялата малазанска армия…
— Определено не, робовладелецо — прекъсна го капитан Кайндли.
— Великолепно. Сега, ако разрешите…
— Той се опита да ме подкупи, сър — подхвърли Корд възмутено.
Настъпи тишина. После капитанът попита:
— Иброн? Вярно ли е това?
— Боя се, че да, капитане.
В гласа на Кайндли се долавяше хладно задоволство:
— Колко лошо. Опитът за подкуп е престъпление и…
— Тъкмо казвах същото, сър — подхвърли Корд.
— Подканен бях да направя предложение! — изсъска Силгар.
— Пълна лъжа — отвърна Иброн.
Капитан Кайндли заговори:
— Лейтенант Поурс, арестувайте робовладелеца и ловците му. Назначете две отделения да ги пазят в градската тъмница. Но ги сложете в отделна килия от онзи разбойнически главатар, когото хванахме на връщане — онзи престъпник Ашика сигурно си има местни приятели. Освен онези, които избесихме по пътя на изток оттук. А, и прати някой знахар за коляното на Лимп — Иброн явно е оплескал нещата в опитите си да му помогне.