Карса се опита да вдигне главата си от вонящите дъски и го прониза силна пулсираща болка. Намръщи се и се отпусна отново.
— Много говориш, равнинецо. Млъкни.
— Не ми е в нрава да мълча, уви. Ти, разбира се, не си длъжен да ме слушаш. Е, може да не си съгласен, но според мене трябва да отпразнуваме добрия си късмет. Да си малазански пленник е по-добре, отколкото да си роб на Силгар. Вярно, може да те екзекутират като обикновен престъпник — аз естествено съм точно това, — но по-вероятно е и двамата да ни пратят на каторжен труд в мините в Седемте града. Така и не съм стъпвал там, но все едно, пътят ще е дълъг, по суша и по море. Може и пирати да има. Бури. Знае ли човек? Може пък и рудниците да не са толкова лоши, колкото разправят. Какво му е толкова на копаенето? Нямам търпение да видя как ще ти тикнат кирката в ръцете… засмей се малко, да му се не види. Големи веселби ни чакат, не мислиш ли?
— Да ти клъцна гърлото включително.
— Хумор? Ха! Гуглата да ме вземе, не мислех, че имаш чувство за хумор, Карса Орлонг. Нещо друго имаш ли да кажеш? Давай.
— Гладен съм.
— До вечерта ще стигнем Кулвернския брод. Нарочно карат бавно, заради теб. Явно тежиш много повече, отколкото би трябвало, повече дори от Силгар с неговите четирима главорези. Иброн разправя, че плътта ти не била нормална — също като при сунидите, разбира се — но при тебе е повече. По-чиста кръв, предполагам. И по-зла, това — със сигурност. Помня, че веднъж в Даруджистан, бях още момче, дойде един отряд, хванали бяха сива мечка, цялата в синджири. Вкарали я бяха в една огромна шатра в Уоритаун, взимаха по един петак да я видиш. Там бях, още първия ден. Тълпата беше огромна. Всички мислеха, че сивите мечки са измрели преди векове…
— Значи сте били глупци — изръмжа Карса.
— Е, такива си бяхме, да, щото мечката си беше там. С нашийник, вързана със синджири, с кръвясали очи. Тълпата нахлу, и аз с нея, а онова проклето животно подивя. Скъса веригите все едно че бяха от трева. Няма да повярваш каква паника настъпи. Стъпкаха ме, но успях някак да изпълзя от шатрата и хилавото ми, но хубаво телце общо взето си остана непокътнато. Оня ми ти мечок… трупове хвърчаха по пътя му. Побягна право към хълмовете Джадроуби и никой повече не го видя. Вярно, още разправят, че кучият му син си е там и че изяжда по някой пастир… с цялото му стадо. Все едно, ти ми напомняш за онзи сив мечок, урид. Същият поглед в очите. Поглед, който говори: „Няма да ме задържат вериги.“ И точно това ме кара да горя от нетърпение да видя какво ще стане по-нататък.
— Няма да се крия из хълмовете, Торвалд Ном.
— Не съм си го и помислил. Знаеш ли как ще те натоварят на затворническия кораб? Шард ми каза. Ще смъкнат колелетата от тоя фургон. Така ще е. Ще се возиш на това проклето легло чак до Седемте града.
Колелата на фургона навлязоха в дълбоки каменисти коловози и силното друсане предизвика вълни от болка в главата на Карса.
— Чуваш ли ме? — попита след малко Торвалд.
Карса не отвърна нищо.
— О, добре — въздъхна даруджистанецът.
„Води ме, главатарю.“
„Води ме.“
Този свят не беше такъв, какъвто бе очаквал. Обитателите на низините се оказваха едновременно и слаби, и силни. Силни — по трудноразбираем за него начин. Беше видял колиби, вдигнати една върху друга; беше видял лодки, големи колкото цяла теблорска къща.
Очакваха селски чифлик, натъкнаха се на цяло градче. Очакваха да колят бягащи пред конете им страхливци, натъкнаха се на сурови, неотстъпващи противници.
И роби суниди. Най-ужасяващото от всички открития. Теблори с прекършен дух. Не беше и помислял, че такова нещо е възможно.
„Ще скъсам веригите на сунидите. Така се кълна пред Седемте. Ще дам на сунидите в замяна роби равнинци… не. Да сторя това ще е точно толкова грешно, колкото стореното от равнинците спрямо сунидите, а и спрямо собствените им ближни.“ Не, събирането на души с кръвния меч беше много по-непорочна, по-чиста отплата.
Замисли се за малазанците. Беше ясно, че са племе напълно различно от натийците. Изглежда, бяха завоеватели от някоя далечна земя. Придържаха се към стриктни закони. Пленниците им не бяха роби, а затворници, макар да бе започнало да му се струва, че разликата е само в наименованието. Щяха да го накарат да работи.
Ала той нямаше никакво желание за работа. Значи това беше наказание, за да огъне духа на воина и — с времето — да го прекърши. И да го постигне участта на сунидите.