„Но това няма да стане. Защото съм урид, а не сунид. Ще трябва да ме убият, след като разберат, че не могат да ме държат насила. И ето, истината е пред мен. Ако я приема прибързано, така и няма да се видя на свобода, извън този фургон.“
„Торвалд Ном спомена за търпение — закона на затворника. Прости ми, Уругал, ала сега ще трябва да се подчиня на този закон. Трябва да изглеждам примирен.“
Още докато си го мислеше, разбра, че няма да подейства. Малазанците бяха твърде умни. Не, трябваше да измисли друг начин да ги заблуди.
„Делъм Торд, сега ти ще си моят водач. Твоята загуба вече е моят дар. Ти тръгна по този път преди мен, показа ми стъпките. Ще се събудя отново. Но не с разбит дух, а с разбит ум.“
Малазанският сержант наистина го беше ударил здраво. Мускулите на врата му се бяха вкочанили. С всяко вдишване го жегваше остра болка. Мъчеше се да я уталожи, да отклони мислите си от нея.
Расата на Теблор беше живяла векове наред в слепота, без да забелязва нарастващия брой — нарастващата заплаха — на обитателите на равнините. Границите, отбранявани някога със сурова решимост, по някаква причина бяха изоставени, оставени бяха открити за отровните влияния от юг. Карса осъзна колко важно е да открие причината за това морално падение. Сунидите открай време не бяха най-силното сред племената, ала все пак бяха Теблор и това, което ги бе сполетяло, заплашваше рано или късно да сполети и другите. Тази истина беше трудна за преглъщане, но да си затвори човек очите пред нея означаваше отново да се тръгне по същия път.
Имаше провали и падения, които Карса трябваше да погледне открито. Палк, собственият му дядо, се беше оказал воин с не чак толкова славни подвизи, колкото си беше приписвал. Ако се беше върнал при племето с верни разкази, предупреждението в тях щеше да бъде чуто. Щеше да се чуе истината за това бавно, но неумолимо, стъпка по стъпка нашествие. Война срещу Теблор, застрашаваща не само земите, но и духа им. Такива предупреждения навярно щяха да се окажат достатъчни, за да се обединят племената.
Обзе го униние, щом помисли за това. Не. Провалът на Палк се оказваше по-дълбок. Най-голямото му престъпление бяха не лъжите му, а липсата на кураж, защото се бе показал неспособен да превъзмогне ограниченията на Теблор. Правилата на поведение, присъщи на неговия народ, вроденият консерватизъм, смазващ всяко различие със заплахата за гибелно отлъчване — тези неща бяха надвили куража на дядо му.
„Но не и на баща ми навярно.“
Фургонът под него отново подскочи.
„Гледах на твоята недоверчивост като на слабост. Виждах страхливост в нежеланието ти да участваш в безкрайните племенни игри на гордост и въздаяние. Все пак какво направи ти, за да се противопоставиш на нравите ни? Нищо. Единственият ти отговор бе да стоиш настрана… и да омаловажаваш всичко, което правех, да осмиваш моята ревност…“
„И да ме подготвиш за този миг.“
„Добре, татко мой. Вече разбирам блясъка на удовлетворение в очите ти. Но ти казвам, ти нанесе само рани на своя син. А раните ми са предостатъчно.“
Уругал беше с него. Всичките Седем бяха с него. Силата им щеше да го направи непроницаем за всичко, което застрашаваше духа му. Един ден щеше да се върне при своя народ и щеше да разбие всички правила. Щеше да обедини Теблор и те щяха да тръгнат след него… надолу към низините.
Всичко, което се беше случило до този момент, всичко, което го измъчваше сега, бе само подготовка. Той щеше да се превърне в оръжие на въздаянието. И сега това оръжие го наточваше собственият му враг.
„Изглежда, и двете страни са прокълнати със слепота. Така ще се види истината на думите ми.“
Това бе последната мисъл, преди съзнанието му отново да угасне.
Събудиха го възбудени гласове. Беше по здрач и миришеше на коне, на прах и люти храни. Фургонът под него бе неподвижен. Слухът му успя да долови, смесени с гласовете, звуци от всевъзможна човешка дейност и шума на река.
— А, значи пак се събудихме — каза Торвалд Ном.
Карса отвори очи, но не отвърна.
— Това е Кулвернски брод — продължи дару. — Ври и кипи от вести от юга, същинска буря. Е, не чак буря, предвид големината на тоя нужник, наречен „град“. Малазанската рота обаче е доста възбудена. Пейл е паднал, разбираш ли. Голяма битка, много магия, а Лунният къс се е отдръпнал — всъщност заминал е към Даруджистан, изглежда. Беру да ме вземе дано, де да можех да го видя сега, как минава над езерото, страхотна гледка ще е. Всички от ротата, разбира се, съжаляват, че са изтървали битката. Тъпаци. Но от войници какво друго да очаква човек.
— Че защо не? — сопна се гласът на Шард и фургонът леко се разклати: той се качваше при тях. — Ашокски полк не заслужава да го натикат тук да лови разбойници и търговци на роби.