— Ашокският полк трябва да сте вие, доколкото схващам — каза Торвалд.
— Да. Проклети ветерани при това, до един.
— И защо тогава не сте на юг, ефрейтор?
Шард направи гримаса, после извърна глава, присви очи и промърмори:
— Не ни вярва, затуй. От Седемте града сме и не ни вярва оная кучка.
— Извинявай, но щом тя — доколкото разбирам, става дума за императрицата — не ви вярва, защо тогава ви връща у дома? Седемте града не бяха ли уж на ръба на въстанието? Щом има възможност да станете ренегати, не е ли по-логично да ви задържи тук, на Дженабакъз?
Шард се вторачи в Торвалд Ном.
— Защо ли говоря с теб, крадецо? Като нищо може да си някой от шпионите й? Нокът може да си, де да знам.
— Ако съм такъв, ефрейтор, не се държиш добре с мен. Ще го отбележа в доноса — оня, дето го пиша тайно де. Шард беше, нали? И нарече императрицата „кучка“…
— Млъквай — изръмжа малазанецът.
— Само изтъкнах очевидното, ефрейтор.
— Така си мислиш — изсъска Шард, скочи от фургона и се отдалечи.
Торвалд Ном мълча дълго и накрая каза:
— Карса Орлонг, имаш ли някаква представа какво искаше да каже тоя с последните си думи?
Карса заговори тихо:
— Торвалд Ном, слушай ме добре. Един воин, който ме следваше, беше ударен по главата. Черепът му се спука и изтече мисъл-кръв. Умът му не можа да се върне по дирята си. Остана безпомощен. Безполезен. Мен също ме удариха по главата. Черепът ми е спукан и ми е изтекла мисъл-кръв…
— По-скоро беше лигня…
— Замълчи. Слушай ме. И когато решиш, отговори ми шепнешком. Два пъти се събуждах и сигурно забелязал, че…
Торвалд го прекъсна тихо:
— Че умът ти се е изгубил по пътя или нещо такова. Това ли съм забелязал? Дрънкаш безсмислици, тананикаш си детски песнички и други такива? Добре, ясно. Играя, но при едно условие.
— Какво условие?
— Че когато успееш да се измъкнеш, ще ме освободиш и мен. Сигурно си мислиш, че е дреболия, но те уверявам, че…
— Добре. Аз, Карса Орлонг, давам думата си.
— Хубаво. Официалността в тази клетва ми хареса. Все едно, че е истинска.
— Истинска е. И недей да ми се подиграваш, че ще те убия, щом те освободя.
— Аха. Схванах скритото предупреждение. Ще трябва да измъкна още една клетва от тебе, уви…
Теблорът изръмжа с досада, но се примири:
— Аз, Карса Орлонг, няма да те убия, след като те освободя, освен ако не ми дадеш повод.
— Я обясни какво може да е естеството на въпросните поводи…
— Всички ли дару са като тебе?
— Не е нужно списъкът да е дълъг. „Поводът“ може да е например опит за убийство, предателство и подигравка, разбира се. Други можеш ли да измислиш?
— Много говорене.
— Е, с това вече нагазваме в дълбоки води, не смяташ ли? Все пак въпрос на културни различия…
— Май Даруджистан ще е първият град, който ще завладея…
— Боя се, че малазанците ще са там преди теб. Просто предчувствие. Забележи, любимият ми град никога не е бил завладяван, въпреки че му се свидят пари да си наеме постоянна армия. Боговете не само гледат благосклонно на Даруджистан, но сигурно дори пият в кръчмите му. Във всеки случай… Шшш, някой идва.
Чуха се стъпки, Карса погледна с присвити очи и видя застаналия до фургона Корд. Сержантът огледа навъсено Торвалд Ном и изръмжа:
— Определено не ми приличаш на Нокът. Но може пък в това да е целият номер.
— Би могло.
Главата на Корд започна да се обръща към Карса и той стисна клепачи.
— Тоя свести ли се вече?
— Два пъти досега. Но само се лигави и издава някакви животински звуци. Май сте му повредили мозъка — ако изобщо има мозък.
— Може да се окаже за добро, стига да не ни умре в ръцете — изсумтя Корд. — Та за какво говорех?
— За Торвалд Ном Нокътя.
— Да. Добре. Все едно, ще се отнасяме с тебе като с разбойник — докато не ни докажеш, че си нещо друго — тъй че заминаваш за отатаралските мини с всички други. Което значи, че ако наистина си Нокът, гледай да го обявиш, преди да напуснем Дженабакъз.
— Стига, разбира се, задачата ми да не изисква да се прикривам като затворник в отатаралските мини — усмихна се Торвалд.
Корд се намръщи, изсъска ругатня, скочи от фургона и изрева:
— Качвайте го тоя проклет фургон на сала! Хайде!
Колелата изскърцаха, воловете изопнаха вратове. Торвалд Ном въздъхна, отпусна глава на стената на фургона и затвори очи.
— Опасна игра играеш — промърмори Карса.
Даруджистанецът отвори едно око и го изгледа.
— Игра ли, теблор? Вярно. Но може би не точно играта, която си мислиш.
Карса изръмжа отвратено.