— Изтрий я тая усмивка от лицето си, или ще я целуне ножът. Не ти трябват устни за ядене, а на другите миньори бездруго ще им е все тая.
Безумната усмивка на Карса остана на мястото си. Мъжът се намръщи.
— Не чу ли какво…
Торвалд вдигна колебливо ръка:
— Капитане, сър. Той не ви разбира… Не е наред с ума.
— Босун!
— Сър!
— Запушете му устата на тоя кучи син!
— Слушам, капитане.
Лепнаха на лицето на Карса един мръсен солен парцал.
— Да не го задушите, идиоти!
— Няма, сър.
Смъкнаха парцала под носа му, така че да може да диша. Капитанът се огледа и викна:
— В името на Маел, какво ми се мотаете още, тъпаци такива?
След като моряците се пръснаха и стъпките на капитана заглъхнаха, Торвалд бавно се изправи и заломоти с кръвясали устни:
— Прощавай, Карса. Ще го смъкна това от тебе, обещавам ти. Може малко да се позабавя, уви. Но като го махна, приятел, моля ти се, не се усмихвай…
Защо си дошъл при мен, Карса Орлонг, сине на Сънъг, внуко на Палк?
Едно божествено присъствие, и шест. Ликове като всечени в скала, едва видими през вихрещата се мъгла. Едно, и шест.
— Аз съм пред теб, Уругал — отвърна Карса. Истина, която го смути.
Не си. Само твоят ум, Карса Орлонг. Избягал е от тленния ти затвор.
— Значи съм те провалил, Уругал.
Провалил. Да. Изостави ни и затова и ние на свой ред трябва да те изоставим. Трябва да потърсим друг, някой с по-голяма сила. Някой, който не приема поражение. Който не бяга. Вярата ни в теб се оказа неоправдана, Карса Орлонг.
Мъглата се сгъсти, смътни цветове заискриха през нея. Той стоеше на билото на хълм, който се поклащаше и скърцаше под нозете му. От китките му се изпъваха синджири, спускаха се надолу по склоновете във всички посоки. Стотици вериги, протягащи се навътре и навътре в многоцветната мъгла, а на невидимите им краища нещо се движеше. Карса се взря надолу и видя под нозете си кости. Целият хълм бе само от кости. Кости на Теблор. И на синовете на равнината.
Изведнъж веригите се отпуснаха.
Нещо се движеше в мъглата, приближаваше се от всички посоки.
Прониза го ужас.
Към него прииждаха трупове. Тътреха се бавно, повечето — обезглавени. Веригите, които ги държаха привързани към Карса, пронизваха гърдите им през зейнали дупки. Сгърчени ноктести пръсти се запротягаха към него. Бавно, с олюляващи се стъпки, привиденията се катереха по склоновете, все по-близо и по-близо.
Бореше се Карса Орлонг, мъчеше се да избяга, ала беше обкръжен. Самите кости в нозете му го държаха здраво, скърцаха и се вкопчваха в глезените му.
Съсък и хриплив шепот, от плесенясали гърла.
Води ни, главатарю…
Карса закрещя.
Води ни, главатарю.
Все по-близо и по-близо, протягащи се към него ръце, нокти, дращещи във въздуха…
Една ръка го стисна за глезена.
Главата на Карса се отметна назад и с пукот се удари в дървото. Той вдиша задъхано, въздухът се изсипа в гърлото му като пясък и го задави. Отвори очи и видя леко поклащаща се палуба и неподвижни, вторачени в него фигури.
Закашля под давещия го парцал, всеки пристъп — бесен пожар в гърдите му. Усети, че гърлото му е раздрано, и разбра, че е крещял. Толкова, че мускулите се бяха стегнали и спираха въздуха му.
Издъхваше.
Шепнещ глас, дълбоко в ума му: „Може би все още няма да те оставим. Дишай, Карса Орлонг. Освен ако не искаш отново да срещнеш смъртта.“
„Дишай.“
Някой рязко дръпна парцала от лицето му. В дробовете му нахлу хладен въздух.
С помътнели от сълзи очи Карса зяпна Торвалд Ном. Едва го позна — толкова потъмняла бе кожата му, толкова дълга и сплъстена бе станала брадата му. Беше се изкатерил по веригите на Карса, та да може да стигне парцала, и сега крещеше непонятни думи, които теблорът едва чуваше — думи, отправени към замръзналите на място, стъписани от страх малазанци.
Погледът на Карса най-сетне се спря на небето пред носа на кораба. Сред кипналите облаци имаше цветове, блясваха и разцъфваха — вихри, кървящи сякаш от огромни отворени рани. Бурята — стига изобщо да беше буря — владееше цялото небе отпред. А после видя веригите — бяха се изпънали през облаците и плющяха с грохот на хоризонта. Стотици вериги, неописуемо огромни, виеха се във въздуха с взривове от червена прах, насякла небесата. Ужас изпълни душата му.
Вятър нямаше. Платната висяха отпуснати. Корабът се поклащаше над ленивите морски вълни.
Един моряк пристъпи с калаена купа, пълна с вода, вдигна я към Торвалд и той я взе и я поднесе към пресъхналите, напукани устни на Карса. Горчиво-солената течност се изля в устата му. Пареше като киселина и той извърна глава.