Выбрать главу

„А сега, с новата луна и в годината на твоето именуване, Уругал, ще втъчем своя път към Силвърлейк. За да избием живеещите там деца.“

Остана на колене насред поляната, със сведена глава под Ликовете в Скалата. Съзнаваше, че ликът на Уругал, всечен високо горе, не отстъпва в свирепата си ярост на собствената му страст. Знаеше, че другите богове, затулили със своите кланове ’Сибалле, все още Ненамерената, го гледат отгоре със злобна страст и омраза. Никое от чедата им, в края на краищата, все още не бе коленичило пред тях, за да изрече толкова дръзки клетви.

Самоувереност терзаеше всички кланове на Теблор. Светът оттатък планините досега не беше дръзвал да посяга на тяхното, не беше си и помислял да го прави от десетилетия. Никакви чужденци не смееха да стъпят в земите на Теблор. Нито пък самите теблори бяха дръзвали да надничат отвъд граничните земи с черна алчност, както бяха правили често преди поколения. Последният мъж, който бе предвождал набег в чужда територия, беше дядо му. До бреговете на Силвърлейк бе ходил той, където фермите били изникнали от земята като изгнили гъби и деца щъкали по нея като мишлета. Две ферми имало тогава, с по няколко пристройки. Сега щяха да са повече, вярваше Карса. Три, че и четири дори. Дори денят на заколение, донесен от Палк, щеше да избледнее пред това, което щяха да направят Карса, Делъм и Байрот.

„В това ти се кълна, прескъпи Уругал. Ще ти поднеса пир от трофеи, каквито никога досега не са очерняли земята на тази поляна. Достатъчно навярно, за да те освободят от самия камък, тъй че отново да можеш да крачиш сред нас, носител на смърт на всички наши врагове.“

„Аз, Карса Орлонг, внукът на Палк Орлонг, така се заклевам. И ако се усъмниш в клетвата ми, Уругал, знай, че ще тръгнем още тази нощ. Пътуването започва със залеза на това слънце. И както дневното слънце ражда слънцето на следващия ден, тъй ще се взира то отгоре в тримата воини на клана Урид, тръгнали през проходите надолу към незнайните земи. И Силвърлейк, след повече от четири века, отново ще тръпне пред идещите воини на Теблор.“

Карса бавно вдигна глава. Погледът му обходи очуканата скална стена и спря на суровото, зверско лице на Уругал — там, сред неговите родственици. Тъмните ями на очите сякаш се втренчиха в него и на Карса му се стори, че вижда в тях алчно задоволство. Всъщност беше убеден в това и щеше да го опише като чиста истина пред Делъм и Байрот. И пред Дейлис, та дано да изречеше благословията си: той така копнееше за нейната благословия, за хладните й слова… „Аз, Дейлис, все още не намерила името на своето семейство, те благославям, Карса Орлонг, в твоя злокобен набег. Дано избиеш безброй деца. Дано заситят сънищата ти техните писъци. Кръвта им дано усили жаждата ти за още. Пламъци дано обсебят пътя на твоя живот. Дано се завърнеш при мен с хиляди смърти, натежали на душата ти, та да ме вземеш за своя съпруга.“

Наистина можеше да го благослови така. В пръв, но неоспорим израз на интереса си към него. Не към Байрот — с Байрот тя само си играеше, като всяка още неомъжена жена, само за забавление. Неизваден от канията си оставаше нейният Нож на нощта, разбира се. Липсваше му студената целеустременост на Байрот — слабост, която можеше и да отрича, но истината беше наяве — не можеше да води той, можеше само да следва. А Дейлис нямаше да се задоволи с това.

Не. Негова щеше да е тя, на Карса, щом той се върнеше. Върхът щеше да е тя на неговия триумф след набега над Силвърлейк. За него и само за него щеше да извади Дейлис от канията своя Нож на нощта.

„Дано избиеш безброй деца. Пламъци дано обсебят пътя на твоя живот.“

Карса се надигна. Не шумолеше вятър в листата на брезите около поляната. Тежък беше въздухът — въздух от низината, изкатерил се нагоре по хребетите по дирята на газещото по небето слънце, и сега, с гаснещата светлина, беше заседнал в поляната пред Ликовете в Скалата. Като дихание на боговете, което скоро щеше да се просмуче в гнилата пръст.

Капка съмнение нямаше в ума на Карса, че Уругал е тук, по-близо от всякога зад каменната кожа на лицето си. Привлечен от клетвата на Карса. От обета му за връщане към слава. Като него бяха надвиснали и другите богове. Бероук Тихия глас, Калб Безмълвния ловец, Теник Разбития, Халад Изтезателя, Имрот Жестокия и ’Сибалле Ненамерената — всички се бяха пробудили, жадни за кръв.

„А аз едва-що тръгвам по този път. Едва-що съм стигнал до осемнадесетата година на своя живот, най-сетне истински воин. Слушал съм прадревните слова за Единствения, за онзи, който ще обедини Теблор, който ще стегне клановете в едно, ще ги поведе към низините и тъй ще започне Войната на народа. Шепотът на тези слова, проглас на обещание е той. И мой е този глас.“