Далече зад рибата и вдясно се виждаха стъпала, които водеха нагоре.
Карса взе меча си и като се мъчеше да не повърне, запълзя към стълбите.
Най-сетне излезе на средната палуба. Нашарената й от магия повърхност беше силно наклонена и вървенето беше трудно. Чувалите и буретата бяха струпани при долния парапет, с преметнати през борда въжета. Воинът спря при люка да си поеме дъх и се огледа за Торвалд Ном, но от него нямаше и помен.
Магията бе изровила в дъските дълбоки жлебове. Никъде не се виждаха човешки тела и по нищо не можеше да се разбере как са изглеждали собствениците на кораба. Черното дърво — което сякаш излъчваше мрак — беше от непознат вид, без никаква резба или друга украса. По някакъв странен начин това го успокои.
Най-сетне Торвалд Ном се появи при долното перило. Беше успял да свали веригите от прангите си и бяха останали само железните гривни на китките и глезените му. Дишаше тежко.
Карса се надигна и се подпря на меча си.
— А, моят приятел великанът. Свестил си се.
— Слабостта ми сигурно те отчайва — избоботи Карса.
— Трябваше да се очаква, след всичко, което преживя. Намерих храна. Ела да хапнем, Карса, и ще ти разправя за откритията си.
Теблорът бавно закрета надолу по килнатата палуба.
Торвалд извади голям самун черен хляб и почна:
— Намерих лодка, с гребла и платно, тъй че няма да останем жертви на това безкрайно затишие. Имаме вода за десетина дни и ако пестим, няма да сме гладни, колкото и бързо да се връща апетитът ти.
Карса взе хляба от ръката му и започна да го къса на малки залъци — зъбите му се бяха поразклатили и не вдъхваха надежда за нещо повече от леко дъвчене. Хлябът беше сладък, с парчета от някакъв плод и с вкус на мед. Едва преглътна първия залък. Торвалд му подаде мях с вода и продължи монолога си.
— Лодката е с пейки, стига за двайсетина души. Широко е за хора от равнината, но едната ще трябва да я откъртим, да се отвори малко място за краката ти. Ако се наведеш над планшира, можеш да я видиш. Гледах да понатоваря каквото ще ни трябва. Ако искаш, мога да проуча и някой от другите кораби, макар че имаме повече от достатъчно…
— Няма нужда — прекъсна го Карса. — Давай да се махаме оттука колкото може по-бързо.
Торвалд го изгледа с присвити очи и кимна.
— Разбрано. Карса, ти твърдиш, че не си призовал онази буря. Добре. Ще трябва да ти повярвам — във всеки случай нямаш спомен да си го правил. Но си мислех за този ваш култ, тези Седем лика в Скалата или както там ги наричате. Те имат ли свой лабиринт? Селение, различно от света, в който живеем двамата с теб, което да обитават?
Карса преглътна още един залък.
— Не съм чувал нищо за тези лабиринти, за които говориш, Торвалд Ном. Седемте обитават в скалата и в света на сънищата на Теблор.
— Свят на сънищата… — Торвалд махна с ръка. — Това тук не прилича ли на този свят на сънищата, Карса?
— Не.
— Ами ако е… наводнен?
Карса се намръщи.
— Напомняш ми за Байрот Гилд. Думите му бяха безсмислени. Светът на сънищата на Теблор е място без хълмове, мъхове и лишеи покриват полузаровени канари. Снегът се струпва на преспи и го извайват ледени ветрове. А в далечината тичат на стада зверове с кафява козина…
— Ти самият посещавал ли си го?
Карса сви рамене.
— Тези описания ни ги дават шаманите. — Поколеба се, после продължи: — Мястото, което посетих аз, беше… — Замълча и поклати глава. — Различно. Място на… цветни мъгли.
— Цветни мъгли. А боговете ви там ли бяха?
— Ти не си Теблор. Не съм длъжен да ти казвам повече. Вече казах твърде много.
— Добре, добре. Просто се опитвах да определя къде сме.
— Къде сме. В море сме. И няма суша.
— Е, да. Но кое море? Къде е слънцето? Защо няма нощ? Вятър? Коя посока трябва да изберем?
— Няма значение коя посока. Всяка посока. — Карса се надигна от балата, на която седеше. — Ядох достатъчно. Хайде, да свършваме с товаренето и да се махаме.
— Както кажеш, Карса.
С всеки ден се чувстваше по-силен и удължаваше смените си на греблата. Морето беше плитко и плоскодънната лодка неведнъж засядаше в наноси, ала за щастие те бяха от пясък и не повреждаха корпуса. Огромните риби ги нямаше, нямаше и никакъв друг признак на живот, освен по някое самотно, застинало сред водата дърво без кора и клони.
Силата на Карса се връщаше, но запасите им от храна бързо се стопяваха и макар че никой не проговаряше за това, отчаянието се бе превърнало в невидим спътник, в трето присъствие, което ги караше да мълчат. Беше ги оковало като онези, които ги бяха пленили, и призрачните му вериги натежаваха все повече.