На сивокосите не им липсваше бойно умение, ала то не им помогна с нищо. Карса вече знаеше какво е да загубиш свободата си. Нямаше да го приеме повече. Яростта му бе кипнала от искането „да коленичи“ пред тези хилави, жалки същества.
Шестима от седмината воини паднаха. Последният изкрещя, обърна се и побягна към зейналата врата в другия край на палубата. Спря, свали грамаден харпун от куката до нея, обърна се и го хвърли срещу Карса.
Теблорът го хвана с лявата си ръка, скочи напред и посече воина на прага. Сниши се, смени оръжията в ръцете си — харпунът в дясната ръка и кръвният меч — в лявата — и скочи в тъмния коридор.
Две стъпки надолу беше широкият камбуз с дървена маса в средата. Видя втора врата в другия край, мина през тесния проход зад нея, с каюти от двете страни, след това дръпна една резбована врата, която изскърца жално.
Четирима срещу него. Вихър от удари. Карса блокира с харпуна и размаха кръвния меч. След няколко мига четиримата вече издъхваха върху лъсналия от кръв под. Пети сивокож — седеше в дъното на помещението — вдигна ръце и във въздуха блесна магия.
Озъбен, Карса се понесе напред. Магията изсвистя като мълния, пръсна се и след миг острието на харпуна прониза седналия и го прикова за облегалката на стола. Сиво лице, замръзнало в неверие, и очи, за сетен път приковани в неговите, преди животът да ги напусне.
— Уругал! Виж яростта на Теблор!
Тишина последва кънтящите му думи. После остана само тупкането на капките кръв по плъстената пътека. Хлад прониза Карса като дъха не нещо неведомо и безименно, ала изпълнено с гняв. Той изръмжа, отърси го от себе си. И се огледа. Стените на каютата бяха от същото черно дърво. На куките мъждукаха светилници. По масата бяха разхвърляни карти и скици с непонятни за теблора рисунки.
Шум откъм вратата. Карса се обърна.
Торвалд Ном пристъпи вътре, огледа проснатите по пода тела и очите му се спряха на седналата фигура, прикована от острието на харпуна.
— За гребците не се налага да се безпокоиш.
— Роби ли са? Ще ги освободим.
— Роби ли? — Торвалд сви рамене. — Не мисля. Нямат вериги, Карса. Забележи, че нямат и глави. Както вече казах, не мисля, че трябва да се безпокоим. — Приближи се до масата, за да огледа картите. — Хм. Нещо ми подсказва, че нещастните кучи синове, които току-що изби, са се изгубили също като нас…
— Били са победителите в морската битка.
— То пък голямата полза.
Карса изтръска кръвта от меча си и си пое дъх.
— Не прегъвам коляно пред никого.
— Аз щях да го прегъна два-три пъти, това сигурно щеше да ги задоволи. Сега обаче сме в толкова неведение къде сме, колкото и преди да го видим тоя кораб. А и двамата не можем да се оправим с толкова голям съд.
— Щяха да направят с нас същото като с гребците — заяви Карса.
— Вероятно. — Погледът на Ном се спря на един от труповете в краката им — и той бавно се наведе над него. — Варвари ще да са тия… ъъъ, по мерките на дару де. Тюленска кожа… явно са мореплаватели… и нанизи с нокти, зъби и раковини. Онзи в капитанския стол маг ли беше?
— Да. Не ги разбирам такива воини. Защо не използват мечове или копия? Магията им е жалка, но изглеждат толкова сигурни в нея. И виж му изражението…
— Изненадан. Мда. — Торвалд го погледна през рамо. — Самоуверени са, защото обикновено действа. Повечето нападатели не оцеляват, като ги удари магия. Разкъсва ги.
Карса закрачи към вратата. След миг Торвалд го последва.
Върнаха се на задната палуба. Карса започна да смъква дрехи и оръжия от въргалящите се трупове, да реже уши и езици, преди да хвърли голите тела през борда.
Даруджистанецът го погледа мълчаливо, после пристъпи до купчината отрязани глави.
— Следят всичко, което правиш. Непоносимо е. — Смъкна кожената обвивка от вързопа в краката си, загърна я около най-близката отсечена глава и я затегна здраво. — Тъмнината ще им приляга по-добре, предвид всички неща, които…
Карса се намръщи.
— Защо го казваш това, Торвалд Ном? Ти самият какво би предпочел — да виждаш нещата около себе си, или тъмница?
— Тези тук са Тайст Андий. Само няколко не са. А тези няколко твърде много приличат на мен.
— Кои са тези Тайст Андий?
— Просто народ. Има от тях в освободителната армия на Каладън Бруд, на Дженабакъз. Древен народ, разправят. Все едно, поклонници са на Тъмнината.
Изведнъж изтощен, Карса седна на стъпалата на мостика.
— Тъмнината. Там, където човек остава сляп. Странен избор за преклонение.
— Може би най-реалистичният от всички — отвърна дару, докато увиваше поредната отсечена глава. — Колко от нас се кланят пред някой бог в отчаяната си надежда, че ще можем някак да предопределим съдбата си? Молитвата ни пред този познат лик изтласква ужаса от неизвестното — неизвестното, каквото е бъдещето. Кой знае, може би тези Тайст Андий са единствените сред всички нас, които виждат истината — истината, която е забвение. — Извърнал очи, вдигна поредната чернокожа дългокоса глава. — Добре, че тези окаяни души нямат гърла, за да мълвят, иначе двамата с теб щяхме да се замесим в много гаден спор.