— Съмняваш се в собствените си думи значи.
— Винаги, Карса. На по-земно ниво думите са като боговете — средство, с което да се пазиш по-далече от ужаса. Сигурно ще ме гонят кошмари за това, докато грохналото ми от старост сърце най-сетне не се пръсне. Безкраен низ от глави, взиращи се в теб с очи, знаещи твърде много, така че ги увиваш в тюленска кожа. И тъкмо увиеш една — хоп! Появи се друга.
— Думите ти са пълна глупост.
— Така ли? А ти колко души си предал на мрака, Карса?
Теблорът присви очи.
— Не мисля, че са намерили мрак.
След миг извърна глава, поразен от онова, което изведнъж бе осъзнал. Допреди година щеше да убие всеки, който му кажеше това, което му беше казал Торвалд. Стига да схванеше намерението да го уязвят — нещо само по себе си невъзможно. Допреди година думите бяха без жила, тромави и побрани в един прост, макар и малко загадъчен свят. Но тази слабост бе на самия Карса — не беше присъща за Теблор: та нали Байрот Гилд го беше жилил с толкова остри думи, постоянен извор на присмех за умния воин, макар че Карса може би ги притъпяваше с това, че не осъзнаваше намерението им.
Безкрайните думи на Торвалд Ном — не, не само това — всичко, което бе изпитал Карса, откакто бе напуснал селото си, беше послужило като урок за това колко сложен е светът. Лукавството се бе оказало отровна змия, хлъзгаща се невидима в живота му. Зъбите й много пъти се бяха забили дълбоко, ала той ни веднъж не беше разбрал произхода им; ни веднъж не бе осъзнал източника на болката. Самата отрова се бе просмукала дълбоко в него и единственото, с което отвръщаше — когато отвръщаше, — беше жестокостта, често пъти безцелна, изригваща във всички посоки.
„Тъмница. И живот в слепота.“ Погледът на Карса се върна на дребния дару, който увиваше глава след глава. „А кой смъкна парцала от моите очи? Кой пробуди Карса Орлонг, сина на Сънъг? Уругал?“ Не, не Уругал. Знаеше го със сигурност, защото онзи неземен гняв, който бе усетил в корабната кабина, онзи леден дъх, който го бе пронизал — това беше от неговия бог. Яростна злоба — спрямо която Карса се беше оказал странно… безразличен.
Седемте лика в Скалата никога не говореха за свобода. Теблор бяха техните слуги. Техните роби.
— Зле изглеждаш, Карса — промърмори Торвалд. — Извинявай за последните ми думи…
— Няма защо да се извиняваш, Торвалд Ном. — Карса се надигна. — Трябва да се върнем на…
Спряха го първите капки дъжд. След малко палубата закипя. Млечносив, слузест дъжд.
— Уф! — изпъшка Торвалд. — Ако това е слюнката на някой бог, определено е гадна.
Водата вонеше на гнило.
Даруджистанецът изруга и припряно започна да събира вързопите с храна и меховете с вода, за да ги смъкне в лодката. Карса обходи за последен път палубите и огледа оръжията и бронята, които беше свалил от сивокожите трупове. Намери рафта за харпуни и прибра останалите шест.
Дъждът се усили — вдигаше сиви непроницаеми стени от всички страни на кораба. Нагазили в трупащата се слуз, Карса и Торвалд натовариха набързо лодката и потеглиха. След няколко минути корабът се изгуби от погледите им. Дъждът позатихна. Още пет замаха с веслата и съвсем излязоха от него — озоваха се отново сред затихналото море, под ясно небе. Странният бряг вече се виждаше напред и бавно се приближаваше.
На командния мостик на огромния кораб, няколко мига след като плоскодънната лодка с двамата си пътници се шмугна зад пелената на калния дъжд, от слузта се надигнаха седем смътни, почти безтелесни фигури. С потрошени кости, със зейнали рани, от които не кървеше нищо, фигурите се заизвиваха в сумрака, неуверени, че ще успеят да се вкопчат в реалността, в която бяха нахлули.
Една от тях ядно изсъска:
— Всеки път, щом се опитаме да стегнем възела…
— Той го срязва — довърши друга с горчивина.
Трета заситни по палубата, спря и изрита небрежно един захвърлен меч.
— Провалът е заради Тайст Едур — изхриптя тя. — Ако ще се налага наказание, то трябва да е в отговор на тяхната наглост.
— Не ние ще го налагаме — сряза я първата. — Не ние дърпаме конците в този план…