Въпросът ѝ беше тъй прям, че Кейт Уилямс реши да ѝ отговори по същия начин:
— Ще го пратят за известно време в затвора.
Сара остана неподвижна, мъчейки се да смели казаното. Накрая рече:
— Значи аз трябва да се махна оттук колкото се може по-скоро.
— Ще излезеш оттук след като оздравееш — отвърна Кейт. — А дотогава те чака сериозна рехабилитация. Смяташ ли, че ще издържиш?
— След като можах да се грижа за фермата след смъртта на мама, ще се науча и да ходя — заяви Сара без ни най-малкия намек за самосъжаление. — Колко време смятат, че ще ми трябва?
— Не могат да кажат. Зависи най-вече от самата теб. Темпът на рехабилитацията определяш ти. Става дума най-вече за физиотерапия, но имам чувството, че с нея най-малко ще имаш проблеми.
— Не може ли да я правя у дома? Поне животните да храня, пък напролет ще се справя и с останалото. — И пусна болезнена усмивка. — То на полето зимъс няма никаква работа.
Въпреки смелите приказки, Кейт усети: и самата Сара знае, че не ѝ предстои да се завърне у дома.
— Има кой да се грижи за животните ти — увери тя Сара, после ѝ обясни какво всъщност ѝ предстои. — Боя се, че, поне засега няма да можеш да се прибереш, освен за да си вземеш някои дрехи. Приключиш ли с рехабилитацията, ще постъпиш в приемен дом.
— Какъв приемен дом? — хлъцна невярващо Сара. — За колко време?
Кейт си даде сметка, че ще е най-добре да ѝ каже истината:
— Докато навършиш осемнадесет.
— Осемнайсет! — повтори Сара. — Но аз не мога… — Изведнъж прехапа думите си, за миг се овладя, после продължи: — Татко ли иска така да стане?
Кейт кимна.
Сара се отпусна върху възглавниците и прикова очи в тавана.
— Ще ти намерим хубав дом — разправяше Кейт. — В добро семейство.
Сара само пое два пъти дълбоко дъх и обърса бузи с книжната салфетка:
— Нали ще е близо до татко?
— Гарантирано — потвърди Кейт, при все че засега нямаше предвид нито едно семейство, камо ли пък подходящо, готово да приеме Сара. — Ще направя всичко възможно да ти уредя семейство в Уоруик, където изпращат баща ти. Така поне ще можеш да му ходиш на свиждания. — Сара нищо не каза и Кейт се накани да си върви. — Всичко ще се оправи, Сара. Повярвай ми.
И тъй като момичето не престана да мълчи, Кейт извади от чантичката си една визитка, написа отгоре ѝ и своя домашен номер и я остави на нощното шкафче.
— Ще те навестявам често — обеща. — И ще ти намеря най-доброто възможно място. Ти само имай грижата да се оправиш, че да те изпишат, окей? — И без да се замисли, Кейт се приведе и целуна Сара по челото, после грабна куфарчето си и се запъти към вратата.
— Благодаря — каза неочаквано Сара, секунда преди Кейт да затвори вратата след себе си.
Кейт се извърна, усмихна ѝ се, но още по коридора, на път към следващата си задача, си даде сметка, че бе оставила в стаята на Сара Крейн не само визитната си картичка.
А и малка частица от сърцето си.
Трета глава
Сивата фасада на щатския затвор „Лейксайд“ в Уоруик придаваше допълнителна студенина на късното есенно утро, та още с влизането ѝ подир Кейт Уилямс през вратичката, която свързваше паркинга със самия затвор, Сара Крейн усети как потръпна от лоши предчувствия. Как могат да държат баща ми тук? Хвана се за Кейт не само за душевна подкрепа, а и да укрепи болезнената походка, останала ѝ вследствие на операциите на хълбока и крака. Ще трябва да свикваш, момиче, каза си на ум. Това ще ти е за цял живот… завинаги… така че нямаш друг избор.
Кейт сякаш разчете мислите на Сара, забави леко крачка, стисна ръката ѝ и ѝ се усмихна насърчително.
Някакъв униформен им направи знак да минат през металния детектор, после Кейт ги вписа в книгата за посетители, сложи чантичката си върху конвейера и мина внимателно през рамката. При нов знак от служителя Сара пристъпи напред, сложи раницата си върху конвейера, после прекуцука през рамката, която моментално изпищя силно.
Хълбокът ѝ! Изобщо не ѝ беше минало през ум, преди да пристъпи през детектора. Понечи да обясни, но Кейт Уилямс вече беше грабнала чантичката си от конвейера и я отваряше.
— Има метални плаки в хълбока и крака си — каза и подаде лекарското свидетелство на най-близкия пазач, който ѝ го върна, след като го фотокопира.
— Трябваше да се сетя предварително да ви го дам — рече Кейт и пъхна документа в раницата на минаващата през детектора Сара, която се спря друг служител да я сканира с ръчния си детектор. — Мога да ви направя колкото копия си поискате, но ми се струва, че ще е най-добре да задържите това за постоянно, като знам как всички вече подлежат на сканиране.