Ед кимна за трети път. След като го прикова с поглед за още няколко секунди, Гарви внезапно сне дланта си от гърдите му и тръгна бавно по коридора.
Ед го проследи с очи, а напиращият отвътре бяс насмалко да го накара да се нахвърли на надзирателя и поне да се опита да го смели от бой.
Но това нямаше никому да е от полза.
Затова сви вляво и влезе в общата стая, където насядалите в полукръг половин дузина затворници гледаха някаква комедия, но тя не се оказа способна да пробие гнева му. Четирима играеха карти, в ъгъла играеха шах, но нито едно от двете не успя да ангажира вниманието му.
Накрая седна на един стол, положи ръце върху масата и външно спокоен, зачака да му мине ядът.
Той по някое време наистина му мина и същия миг Ед осъзна как точно следва да постъпи.
На всяка цена трябва да измъкне Сара от дома на семейство Гарви, а на света има само един човек, способен да свърши тази работа.
Скочи, върна се в килията си и взе визитката, с която си отбелязваше докъде е стигнал в Библията — единствената книга, която му разрешаваха да задържа при себе си. Наизусти набързо номера и по коридора се отправи към стаичката с телефонните автомати на разположение на затворниците.
— Късно е — рече надзирателят и му посочи часовника.
— Как така? — попита Ед, но в същото време погледна и часовника. 19:01.
— Така. Телефоните се ползват до седем. Ще изчакаш до утре.
— По много важен въпрос — замоли се Ед.
— Всички са важни — изсумтя надзирателят. — И утре ще е важен.
Поне за двадесети път през отминаващия ден раменете на Ед се свлякоха под бремето на затворническия режим и под вбесяващото го усещане за безпомощност, абсолютно безсилие и пълна липса на контрол върху каквото и да било.
Ето че дори един разговор по телефона не можеше да проведе с единствения човек, който можеше да гарантира безопасността на малкото му момиченце.
Двадесет и седма глава
— Спри се, Ник! — дръпна го задъхалата се Сара за ръкава на якето. — Не мога толкова да бързам. Ще се спъна и ще падна.
— Трябва да изчезнем оттук — отговори Ник. — Дай ръка да те тегля.
— По-бавно! — едва поемаше дъх с пламналите си бели дробове Сара. — Накъде отиваме?
— По-далеч от онова там — посочи Ник през гърба си светлината от огъня, която все още прозираше през дърветата. Иначе ще ни го лепнат на нас, както ни лепнаха и смъртта на кучето на Конър.
— Но ние не бяхме виновни — взе да спори Сара. — Конър щеше да ни сгази.
— И двамата видяхме какво се случи, Сара — каза Ник и прикова погледа ѝ.
Сара разбра много добре какво точно има предвид, но завъртя глава:
— Той се удари в стената. Излезе извън пътя, после резервоарът му гръмна.
Сега беше ред на Ник да завърти глава:
— Ако някой усети, че сме тук наоколо, никой няма да го е еня за резервоара му.
— Ама ти да не си решил да скитаме цяла нощ из гората — заоплаква се Сара. — Дай да се върнем у Бетина.
— Няма начин — прекъсна я Ник. — Баща ми…
Сега и двамата чуха слабия вой на сирена и Сара моментално се сети какво означава:
— Чуваш ли? Идва пожарна, Ник. После ще дойдат и други. Длъжни сме да се върнем у Бетина. Да ѝ кажем какво стана, пък тя ще знае какво да направи.
— Ами баща ми… — подхвана наново Ник, но Сара го отряза:
— Ти откъде си сигурен, че баща ти изобщо е тръгнал насам? Връщаме се при Бетина и ако колата му е там, ще измислим какво да правим.
Ник продължаваше да се колебае, но тъй като главата му не раждаше нищо по-умно, накрая се съгласи с предложението на Сара. Вече нямаше как да се върнат в града, без да ги забележат, освен през гората. Ник знаеше къде са в момента, но нямаше сигурна представа как точно да стигне до града.
„Шътърс“? „Шътърс“ беше само на няколкостотин метра оттам.
А домът му?
Поне километър и половина през гората, без пътека, срещу сняг, който вече ги биеше в лицата. Сара е права.
Обърна се с гръб към заревото от горящата кола на Конър и поведе Сара обратно към старата резиденция над езерото.
* * *
Шеп Дънигън отвори кухненския шкаф и извади две чаши.
— Остави ги на мен — рече прекалено бързо Лили. — Ти седни и си почивай, аз ще ти донеса чинията и бирата. — Прибави набързо малко задушен зелен фасул и картофено пюре към печената пилешка гръд. Надали имаше на тоя свят друго, което да оправи настроението на Шеп, но този път и любимото му ядене не успя да охлади тлеещия му гняв.
— Взех ги вече — озъби ѝ се. — Какво има, Лил? Какво криеш от мен? — А след като тя не му отговори, завъртя глава в смисъл, че му е писнало от тая жена, която и на най-простия въпрос да не може да отговори. — Добре. Просто сложи чиниите на масата, Лили. Нали ще съумееш да се справиш, как мислиш? След секунда идвам.