Лили взе чиниите за двама им и ги отнесе в трапезарията. Третата, покрита с найлоново фолио, остави в микровълновата фурна, за да я претопли, когато Ник се прибере, макар нещо да ѝ подсказваше, че май е време да се обади в полицията или в болницата, а не само да седи и да гледа как Шеп става все по-бесен и по-бесен. Само че комуто и да се обадеше, той щеше още повече да се ядоса, а ядосаше ли се…
Прекъсна мисълта по средата. Дори не искаше да си помисли какво може да се случи.
Останал сам в кухнята, Шеп остави двете чаши върху плота, отвори хладилника, но в мига, в който посегна да извади бира за себе си и кока-кола за Лили, мярна в края на плота, зад кутията с кафето, щръкналото ъгълче на някакъв найлонов плик.
И се намръщи.
Лили много добре знаеше, че не желае да вижда върху плота нищо, освен тенекиените кутии. Затвори хладилника, издърпа сложената не на място самозапечатваща се найлонова торбичка и я заразглежда.
В нея имаше около два-три сантиметров слой от изсушени зелени листа.
Дявол да го вземе! Оставаше и да е марихуана. Само че за какво ѝ е притрябвала на Лили тая дрога?
— Лил! — провикна се с тон, който не остави и капка съмнение, че е длъжна да се яви в кухнята и то на секундата. И когато тя се показа в рамката на вратата, вдигна пред очите ѝ торбичката и попита: — Какво, по дяволите, е това?
Лили леко се ококори.
— Ч-ч-чай е — заекна, после отвори хладилника да вземе бирата и колата, които Шеп се беше наканил да извади оттам само секунди по-рано.
Шеп блъсна обратно вратата преди още да я беше отворила и наполовина и я извъртя с лице към себе си:
— Не съм виждал друг път такъв чай. Откъде го имаш?
— За Ник го взех — призна Лили, понеже Шеп неизменно излавяше лъжите ѝ. — Билки. За успокоение. Реших, че… че може да са му… от полза, нали разбираш? — завърши неубедително.
— Сама ли го реши, или с някой друг? — изгледа я кръвнишки Шеп. — Ти такова нещо не си способна да измислиш.
Лили включи мозъка си на високи обороти, но и те не бяха достатъчно бързи.
— Не ме карай да повтарям въпроса си, Лили. — Гласът му беше станал заплашително нисък, а вената на челото му запулсира.
— Ч-ч-че какво лошо има в това да искам да помогна на сина си?
Шеп се приведе още по-заплашително над нея и поднесе свит юмрук под носа ѝ:
— Кой, Лили? Кой ти даде тая работа?
Очите на Лили се облещиха от ужас и усети, че мърдане няма.
— Бетина Филипс — прошепна.
— Взела си това от тая вещица? — изрева Шеп. — Ходила си у дома на тая зла жена да ѝ разправяш за сина ни? Ти не ме ли чу, че му заповядах да няма нищо общо с нея! И кое те кара да мислиш, че това не се отнася и до теб, а? Иисусе Христе! — Отвори торбичката и подуши съдържанието ѝ.
— Имаш ли представа какво е това?
— Тя каза…
— Не ме интересува какво ти е казала! — Смачка торбичката на топка и я запокити. Торбичката я удари в лицето, после падна на пода. Какво по дяволите си мисли тая? Ами ако някой я е видял да влиза у Бетина Филипс? И какво, по дяволите, си въобразява тая Бетина, та ще дава на Лили лекарства за Ник? Е, чашата му вече преля. Сега ще види Бетина Филипс как ще я нареди!
А ако е речено, може и за постоянно да я нареди.
Блъсна Лили в стената така грубо, че тя проплака. После Шеп Дънигън се извъртя, грабна ключовете и платото си, вдигна торбичката от пода и затръшна зад гърба си задната врата.
* * *
Проблясващите червени и сини светлини на пожарната и линейката осветяваха снежната нощ и се отразяваха от снежната покривка по черния път. Дан Уест спря майсторски, без никакво поднасяне, изключи двигателя и изскочи от патрулката. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Не спираше да се моли Мич Гарви да се е заблудили случилото се тук да няма нищо общо с Конър или с колата му. Но макар пожарната да закриваше гледката му към горящата кола, изражението на командира ѝ, който хвана Дан за лакътя, за да не го пусне да заобиколи камиона, му беше достатъчно, за да му подскаже, че Мич е бил прав.
— Недей да ходиш там, Дан — каза му Харви Милър. — Няма нищо, което трябва да видиш. — Дан се опита да се отскубне, но командирът на пожарната само завъртя глава: — Прибери се у дома, Дан. Върви при Андреа.
Дан затърси в очите на Харви поне мъничко нещо, някаква искрица на надежда, но нищо не откри.
Само съчувствие.
— Съвсем сигурен ли си, че колата е на Конър? — едва успя да изгъгне.
— Неговата е — отвърна Милър. — Лично аз проверих два пъти номерата. — Що се отнася до Конър… — Гласът му заглъхна за миг, после довърши: — Съдебният лекар ще дойде чак след час.