Дан се опита повторно да се отскубне от хватката на Милър.
— Пусни ме. Трябва да видя. Сам да се убедя.
— Късно е, Дан — завъртя глава Милър. — Нищо не можеш да направиш. Мястото ти е у дома, при Андреа.
— Ама аз съм шерифът — запротестира Дан, но гласът му се пречупи, а краката му се разклатиха, след като истината за станалото взе да стига до съзнанието му.
— Не, Дан. Тази вечер не си — отвърна Милър. — Пък и тук не е извършено престъпление, Дан. Най-обикновена катастрофа. — И тъжно завъртя глава. — Дечурлига — измърмори по-скоро на себе си, отколкото на Дан Уест. — Дечурлига с коли.
Но Дан Уест бе престанал да го слуша; в главата му вече отекваше единствено името на сина му.
Конър…
— Ще ти дам човек да те откара до вас — рече тихо Харви Милър и направи знак на един от хората си.
О, Божичко, Конър…
Някакъв студ, много по-жесток от нощния, го обзе, заедно с някакво сюрреалистично чувство. Не, това не може да е истина.
Това, което се е случило, се е случило другиму, а не на Дан Уест. Та нали Дан Уест е онзи, който съобщава на хората за такива случаи и им казва, че едно от децата им е загинало.
Значи не може да е вярно! Няма начин да е вярно!
Екип медици се появи ненадейно иззад пожарната, понесъл към линейката носилка, върху която бе привързана нечия завита в бяло форма — форма с кислородна маска върху лицето. Изведнъж надеждата лумна в Дан. Угасна чак когато видя зад носилката да върви с побеляло лице Мич Гарви, пред когото медиците положиха носилката върху количка и вкараха и двете в линейката. А само миг по-късно Харви Милър окончателно я стъпка.
— Тифани Гарви — каза шефът на пожарната. — Беше в канавката, в безсъзнание.
Дан Уест не отлепяше очи от линейката:
— Други? Друг автомобил?
Харви завъртя глава и най-сетне охлаби хватката си върху лакътя на Дан.
Дан се стегна върху подгъващите се нозе. Не искаше да се поддаде на кипящите в душата му емоции. Стремеше се да мисли върху случая, а не върху случилото се със сина му.
И не можеше да си го обясни: инцидент на пуст път с една-единствена кола, която толкова бързо е изгоряла, че шофьорът дори не е имал време да изскочи навън. Това пък как е могло да стане?
Сюрреализмът на нощта пак го стегна в примката си и за миг Дан изгуби представа къде е и какво дири там.
А краката му, действайки като че ли по собствена воля, го отнесоха на две крачки вдясно и пред очите му изведнъж се разкри овъглената задница на колата на Конър.
След още две крачки я видя цялата.
Зад волана седяха останките от онова, което допреди много малко е било неговият син и макар да не можеше да види лицето му, усети цялата сила на удара.
Неговият син. Мъртъв.
— Конър — прошепна, вдигна едната си ръка и я протегна към колата, сякаш искаше да помогне на момчето да излезе от изгорялата кола.
Но не успя.
Нищо повече не можеше да направи, освен да се прибере у дома.
Двадесет и осма глава
Ник се сгуши срещу вятъра и надникна предпазливо иззад Бетининия гараж. Снегът беше успял да покрие всичко, та на белезникавата светлина от аплиците от двете страни на входната врата старата къща изглеждаше още по-зле след всичките години на немара. Представи си водата, изпълвала някога старият фонтан и конските впрягове на шейните, чиито весели звънчета приближавали по алеята през гората.
Тази вечер обаче звънчета не се чуваха, а откакто замлъкнаха и сирените, настъпи тишина, каквато Ник не помнеше да е изживявал друг път.
Абсолютно нищо не чуваше.
Нито виждаше нещо.
Никакви следи от гуми, никаква кола.
Баща му очевидно не беше изпълнил заканата си да дойде чак дотук.
— Няма го! — прошепна. — Идвай. — Но когато понечи да тръгне към предната врата, Сара го дръпна за ръкава обратно в тъмното.
— Сто на сто ще ни търсят — рече.
— Е, и? — облегна се Ник на стената на гаража, която го прикриваше от новоизлезлия хаплив вятър взел да свисти из голите клонаци.
— Ами ако дойдат дотук? Половината хора от града и така ненавиждат Бетина. Ако и нас ни заварят тук, ще я изкарат нея виновна за случилото се.
Ник поначало беше съгласен, но много повече го мъчеше мисълта, че ако не се беше паникьосал и не беше излязъл от къщата на Бетина, сега Конър щеше да е още жив.
— Кажи какво да правим в такъв случай? — попита.
— Тук, навън, ще загинем от студ.
— И аз не знам — призна Сара. Студът вече я пронизваше до мозъка на костите и хълбокът така я болеше, че при цялото си желание изобщо не беше способна да разсъждава. — Дали да не вземем да се върнем в града? След всичко, което се случи…