— Но то не стана по наша вина — възрази Ник. — Конър искаше да ни убие!
— Не съм казала, че ние сме виновни. Но ние дори не сме наясно какво точно стана! Ами ако…
И Сара млъкна насред дума, тъй като в този миг чифт фарове премина по стената на гаража. Ник дръпна Сара и двамата се шмугнаха светкавично в тъмнината зад постройката.
Задържащ Сара да не се показва от прикритието на мрака, Ник проточи глава само толкова, колкото да види как колата излезе изсред дърветата и спря. Онзи, който я караше, угаси фаровете преди да осветят къщата.
Баща му.
Нямаше начин да е друг, освен баща му.
— Баща ми! — прошепна, независимо че колата беше на петдесет метра от тях, с вдигнати стъкла и работещ двигател.
Сара стисна лакътя му.
— Ела с мен — каза ѝ. — В гората ще се изгубим, а по алеята няма как да минем. Предлагам да се спуснем в мазето по улея за въглища и там да се скрием. Дори Бетина няма да знае къде сме. А и поне няма да умрем от студ и все нещо ще ни дойде наум.
— Къде е този улей? — попита Сара, прекален уморена и премръзнала, за да спори. Пък и той беше прав: ако постоят още малко навън, може наистина да умрат от студ.
— Струва ми се, че беше от тази страна на къщата — каза Ник. — Да вървим. — Хвана я за ръка и я помъкна обратно на няколко метра в гората зад гаража, а оттам взе лека-полека да се прокрадва обратно към сградата. След по-малко от минута къщата вече им пречеше да виждат колата на Шеп Дънигън.
Но и на Шеп да види тях.
Ник стисна още по-силно ръката на Сара:
— Май го намерих! — И посочи със свободната си ръка към сградата. — Ей онова наклонено нещо. Там трябва да е улеят.
Без да я дочака да му отговори, я поведе нататък и след секунда Сара се озова изправена пред металната врата на нещо, което очевидно беше улей за въглища.
Със силно ръждясал катинар.
Вятърът се беше засилил, снегът — сгъстил, та Ник реши, че и да вдигне малко шум, няма кой да го чуе. Наведе се и размърда катинара насам-натам, но без полза. И тогава забеляза, че пантите на лявото платно на вратата са по-ръждиви и от катинара. Наведе се, пъхна пръсти под рамката и дръпна силно.
Винтовете изскочиха от дървото и ъгълът на вратата се вдигна толкова, колкото да могат да се промушат.
— Аз ще мина пръв — каза Ник.
Сара държеше повдигнатия ъгъл, а Ник падна на колене, навря нозе през отвора и се обърна по корем. След секунда цялото му тяло висеше през ръба на улея. И макар че не усети нищо под нозете си, се пусна. Падането му не беше повече от петдесет сантиметра, след което прегънатите му колене поеха удара от циментовия под.
— Давай — прошепна на Сара. — Малко е. Не повече от половин метър. Ще те хвана.
Отказвайки дори да си представи какво би станало, ако Ник не я хванеше, Сара се напъха през отвора и се спусна в тъмното.
* * *
Мич Гарви гледаше тъпо раираната завеса в малката уоруикска клиника на „Бърза помощ“, зад която лежеше в безсъзнание дъщеря му.
В безсъзнание.
Колкото и да отекваше думата в съзнанието му, някак си беше загубил представа за смисъла ѝ. Как така ще е в безсъзнание?
Как може идеалната му Тифани да е толкова повредена, че дори да не съзнава, че той е там?
Извърна се при звука на отварящата се врата и видя влизащите Анджи и Зак. Погледът ѝ срещна неговия и тя пребледня, преди да рухне в обятията му.
За един миг Мич просто я задържа да не падне.
— Как е Тиф, тате? — попита Зак с глас, който трепереше точно толкова, колкото да издаде страха му.
— Де да знам — потръпнаха раменете на Мич. — В безсъзнание е. Борят се.
— Ама какво е станало? — попита Анджи, след като най — сетне се отдръпна от съпруга си и се огледа из чакалнята, сякаш я беше срам някой да не я види в прегръдката на Мич.
— Изглежда е излетяла от колата на Конър Уест. Но докато не дойде в съзнание…
Думите на Мич Гарви замръзнаха на устните му, като чу немощния глас на Тифани иззад завесата:
— Мамо?
Очите на Анджи щяха да изхвръкнат. Посегна с едната ръка да се хване за Мич, с другата отмести завесата. Тифани лежеше на подвижна носилка с изпонарязано и охлузено лице и с включена към ръката ѝ система.
На Мич изведнъж му олекна и той се стовари на най-близкия стол.
Анджи тихо хлипаше.
— К-к-къде е К-к-конър? — прошепна Тифани. Очите ѝ едва се виждаха върху подутото ѝ лице.
— Конър ли? — повтори Анджи. — Ти Конър не го мисли, миличко. — Хвана вледенилата се длан на дъщеря си и се опита да я разтрие, за да я затопли. — Гледай по-бързо да се оправиш, за да те приберем вкъщи, където да ти осигурим нормални грижи.