Пристегнаха каишите на капака, та да стои потопен във водата и непознат дотогава за него студ взе да пронизва цялото му тяло.
В агонията си взе да пищи и да се мъчи да се измъкне, но нямаше смисъл: дебелите каиши не даваха на капака да помръдне, та успя единствено да си охлузи кожата по коленете от нерендосаната му долна страна.
— Хайде успокой се вече — рече единият от санитарите, но думите му едва пронизаха агонията на Шеп. — Мисли си за онова, заради което си тук, а аз ще гледам да не забравя къде сме те оставили.
Шеп ги видя как излязоха от стаята, затвориха вратата и я заключиха. Напълни с въздух дробовете си и изрева една-единствена дума:
— Бетина!
Името ѝ отекна от голите каменни стени, ледената вода взе да се процежда в тялото му, а в съзнанието на Шеп Дънигън се процеди полека-лека голата истина:
Бетина Филипс не може да го чуе. Никой — поне сред хората, които познаваше — няма да го чуе. Няма начин.
Та те щяха да се родят чак след един век.
Двадесет и девета глава
Тя е нашата дъщеря, Шеп! Моя и твоя! Ти я създаде, когато ме изнасили! Думите прокънтяха в главата на Сара. Двамата с Ник се бяха сгушили на пода до вратата, която водеше от склада за въглища към главното помещение на мазето.
Тя е нашата дъщеря… В мига, в който Сара чу тези думи, бясната какофония, вилнееща из старата сграда, изведнъж изгуби своята значимост.
Какво искаше да каже Бетина? Защо го каза?
— Сара? — прошепна Ник. — На всяка цена трябва да намерим Бетина.
Гласът му я върна рязко в настоящето и тя усети, че той я държи за треперещата ѝ ръка. Но когато се опита да се изправи, краката ѝ съвсем омекнаха и едва се удържа да не изкрещи от болката в хълбока.
Ник ѝ помогна да запази равновесие, а след като бесният вой от преди няколко секунди утихна, отвори бавно вратата към останалата част от зимника.
В мига, в който излязоха от склада за въглища, в мазето настъпи пълна тишина.
Всичко си беше на място.
Все едно нищо не се беше случило.
Но и всичко се беше променило.
Без да пуска ръката ѝ, Ник поведе Сара нагоре по стръмните стъпала към кухнята. Тя изглеждаше точно като преди и единственият звук, който стигаше до слуха им, бе воят на вятъра навън и тихият ромон на снежинките по прозорците.
— Бетина? — провикна се Сара. — Добре ли си? Къде си? Отговор не последва.
Спогледаха се, прекосиха трапезарията и от преддверието отидоха в някогашния кабинет.
Бетина седеше върху изтъркания викториански диван, прегърнала се с ръце, с кучетата до нея. Лицето ѝ беше бяло и цялата трепереше.
— Добре ли си? — приближи я Сара.
Бетина кимна с облято в сълзи лице и Сара дойде още по-наблизо.
— Наистина ли си моята майка? — попита тихичко, та думите ѝ прошумоляха като лек повей на вятъра.
Бетина кимна повторно:
— Не мога да си обясня как не се досетих още като те видях за пръв път. А трябваше. Особено след като забелязах какъв талант притежаваш. — Широко разтворените ѝ уплашени очи се взряха в тези на Сара. — Нямаше как да те задържа. Нали разбираш какво ми беше? Принудих се… принудих се да те дам за осиновяване. Аз… аз…
Не можа да довърши изречението, а зарови лице в дланите си и се разхлипа.
Сара приседна до нея и я хвана за едната ръка.
Бетина си пое въздух и пак вдигна очи.
— Прости ми, Сара — прошепна. След това се обърна към Ник: — Бях…
Отново се запъна, но успя да продължи:
— Баща ти, Ник. Хвана ме насаме един ден и… — Нова пауза. — Мъчех се да избягам… — прошепна по-скоро на себе си.
— Дърпах се, блъсках го…
— Не сте виновна — каза с леко разтреперан глас Ник. — Никой не може да избяга от баща ми, ако самият той не го пусне. Той просто… просто… — Гласът му се пречупи, момчето млъкна за миг, след това се сдоби с нова сила: — Него нали вече го няма? И няма да се върне, нали?
— Съмнявам се — завъртя глава Бетина.
— А знаете ли защо? — попита Ник. — Искам да кажа: знаете ли го къде отиде?
Веждите на Бетина се сключиха неуверено:
— Не съм убедена, че си е отишъл завинаги — каза, подбирайки внимателно думите си. — Според мен е някъде наблизо, но не виждам как ще се върне тук. — Сара и Ник се спогледаха притеснено, а Бетина продължи: — Вие двамата, според мен, няма от какво да се боите. Но подозирам, че някои хора имат от какво да се боят, и баща ти, изглежда, е един от тях, Ник. Днешното му идване тук е за пръв път от… от онзи случай. И предполагам, че в тази къща витае нещо — някакъв дух, или сила, или… — И сви безпомощно рамене. — И аз не знам какво е. Но имам чувството, че то разбира хората и им дава заслуженото.